Последният `скандал` в МВР поставя на линия едно от дълбоките основания за съществуване на държава, а именно договореността между граждани и държава, че тя получава монопол върху правото на насилие и успоредно с това получава задачата да произвежда ред, законност и сигурност. Провалът изглежда от мащаб, който поставя под съмнение базовите механизми на съвременната държава. Заплашена е и елементарната лоялност на гражданите към собствените им институции и публични ангажименти като плащане на данъци, спазване на различни публични изисквания, както и готовността им да се ангажират с различни опити за цивилизовано регулиране на неща извън формалния обхват на закона (уважение на пътя, ежедневна толерантност в общуването и т.н.)

Тъжната картина от последните седмици поставя под съмнение и основната теза, чрез която си обяснявахме света на престъпното в България, а именно тази за `приватизирацията` на криминалната държава на комунизма. Според това обяснение съществуващите преди 1989 година престъпни канали, схеми и поведения са впоследствие приватизирани от различни притежатели на тактически и финансови ресурси на късния социализъм и оттам нататък работят чрез някаква, частична форма на протекция. Това, оказва се, е оптимистичния вариант, защото при него все пак се запазва някаква дистанция между престъпници и държава, независимо от допирните точки по линия на партийно финансиране и лично облагодетелствуване на тези, които осигуряват този „чадър”. Но при такова развитие на нещата двата свята са като цяло разделени, обитават различни места, говорят на различен език. С други думи, между тях има дистанция, която може да бъде използвана за някаква промяна, в случай, че се появи автентично желание за такава.

Очевидно този модел вече не изглежда така. От паралелен участник, държавата се е превърнала в основния субект след като самата престъпност е директно представена в нея. Дистанцията е изчезнала, езикът е един, там, където няма директно участие, има „командировани” служители на вече легитимните парчета от престъпните мини-империи. Държавата вече не просто „върви” успоредно с престъпността и се допира на моменти до нея, тя сякаш отдава на концесия възможността за престъпна дейност. Компроментирането на самия изборен процес също допринася за подобно развитие на нещата. Престъпните организации, техните служители и изпълнители вече частично СА държавата, защото заемат политически легитимни постове и са в състояние на вземат задължителни решения. Като стават общински съветници или съветници на кметове, избрани с тяхната финансова подкрепа, подобни хора на практика осъществяват вече фактическата и правна невъзможност да бъдат отделени престъпност и държава, законово и престъпно, правомерно и неправомерно. Ако преди новата феодализация на различни територии в страната бе по-скоро неформален процес, сега вече става въпрос за нейното легитимиране през изборите и управлението.

Това развитие на нещата поставя отново вечно актуалния въпрос за възможните стратегии за промяна. Убедеността, че подобна промяна ще дойде „отвътре”, от поведението на българските институции изчезна доста отдавна. Около членствата на България в ЕС и НАТО надделяваше очакването за постепенно подобрение в резултат на външния натиск и липсата на толерантност от страна на европейските партньори. Оказва се, че Европейската комисия е почти безпомощна и не може да се изправи убедително срещу страна, която е вече пълноправен член. Спирането на еврофондове е сравнително работещ механизъм за индиректен натиск, но няма да доведе до преки политически и институционални промени. По този начин, постепенно отпада и тази възможност. България няма да може да заобиколи отговорността сама да започне промяната. Основният проблем тук идва от това, че значителни части от българските граждани просто отказват да възприемат организираната престъпност като тежък проблем, който изисква повече от традиционното мърморене. За много тя си остава нещо, което е далеч от тях, което може да бъде заобиколено, което си остава „софийски проблем”. Чисто теоретично, единствената видима възможност за променя на статуквото идва от нарастващата социална и гражданска активност на по-младите и предприемчиви хора, която обаче трудно може да се превърне в директно политическо представителство.

            
Политическата страна на тежкия скандал с МВР предложи поредни доказателства за неспособността на БСП да мисли дългосрочно в ситуации, които изискват гъвкавост. За пореден път, сложните баланси вътре в партията не й позволиха да разбере в каква управленска ситуация е изпаднала и как бързо да излезе от нея. Проблемите в МВР започнаха като серия от поредицата скандали, които постоянно обгръщат това управление. Решени по-рано, те по-трудно щяха да останат в непостоянното и криволичещо колективно съзнание на българското общество. Вместо това, правителството си произведе провал, който ще маркира цялото управление на настоящето мнозинство и ще остане знаков за него. Закъснялата оставка на Румен Петков на практика дойде след безпрецедентна вълна от вътрешно- и външно-политически натиск. Заплахата от активиране на предпазната клауза в областта на сигурността стресна премиера Сергей Станишев, защото на практика би унищожило най-силния аргумент в полза на това правителство, а именно влизането на страната в ЕС.