Частично този въпрос е безмислен. В ядрото на политическия европейски проект е положена либералната идея за свободи и пространства, за отключването на логиката на свободното общуване, предприемачество, движение. Няма съмнение, че това настояване има своето дълбоко основание и представлява изключително важна, полагаща част от развитието на Европейския съюз. Погледнато в културален аспект, в процеса на европейското сближаване има още една чисто либерална ценност и презумция. Тя е свързана с оптимистичното очакване, че близостта води до ниво на опознаване, което прави индивидуалната и колективна агресия трудна или невъзможна.

Подобна логика присъства в мисленето на следвоенните европейски поколения и води след себе си тезата за институционалното обвързване между довчерашните врагове и техните граждани. Общоевропейските институции и четирите свободи формализират именно тази оптимистична теория. Тя има следната институционална и мисловна механика: нарастващите възможности за общуване (културно, политическо, индивидуално, предприемаческо и т.н.) водят до по-висока степен на опознаване между отделните индивиди, групи и общества. Това новопостигнато познание е по-трайно и етическо, защото е по-дълбинно.

Неговият произход не се дължи на статичен процес на трансфер на знание за някакво културно или социално различие и дистанция, а на активно общуване и, съответно, по-дълбинна промяна на разбиране, отношение и поведение. Този тип дълбинно познание има за един от своите продукти нарасналите шансове за мирно общуване. Описаният процес може да бъде гледан като описание на реалното развитие на европейския процес, но и като нормативна рамка, която има възможност да продължи да моделира неговите параметри и посока. Неговите либерални презумции могат да изглеждат като малко релевантно занимание по археология на идеите, но ясно очертават „двойната победа”, която следва да бъде отбелязана и в същото време проблематизирана.

Описаната траектория и интерпретация на европейския политически процес е факт, но при сравнително ограничено прилагане на принципите на свободното движение и единните пространства в рамките на ЕС. Извън съмнение е, че продължаването на тяхната реализация е сред най-важните задачи на един либертариански ориентиран съюз. Основна задача тук е продължаването на работата по изграждане на единния пазар, по-нататъшното улесняване на работата на фирмите, оптимизиране на регулациите и тяхното ограничаване. Друга важна област остава повишаването на конкурентноспособността, както и създаването на повече възможности за съвместни проекти между отделните икономически играчи и премахването на остатъчните пречки пред дейността на фирмите от други страни-членки. Осигуряването на енергийни ресурси и независимост също е важно условие за нормалното функциониране на единния пазар и принципите на свободно движение. Условията за развитие и инвестициите в институциите на икономиката на иновациите е сред най-важните задачи на либертарианския дневен ред на ЕС. Освен икономическа логика, обаче, тази политика има и важен дългосрочен аспект, който е свързан с успешното преминаване на много хора в света на постмодерното производство на стойност. От успеха на този процес в значителна степен ще зависи и нивото на подкрепа за европейския процес. В този смисъл, създаването на единно пространство на познанието и образованието е изключително важно. Подкрепата за инвестиции в технологична и стопанска инфраструктура в страните-членки също остава необходимост. Подобен списък от управленски области може да бъде удължен, но следва да продължава вече създадените ориентири и ядро.

В същото време, либертарианското отношение към ЕС не предполага базови постулати просто да бъдат обръщани в затворени политически формули или кодове, които да функционират като вечни рецепти. Политическата комплексност на европейските общества не е повод за изработване на някакви настъпателни идеологически щампи, с които да се търси някаква формула на „меко” социално инженерство. В този смисъл, либертарианския дневен ред в ЕС се нуждае от самоизработена оценка за собствените си ограничения, вместо да разчита на различните идейни атаки, за да самокоригира изкушенията си. Едно от най-важните от тях възниква, в момента на пресичането на политическата цел на създаването на единни пространства и тяхното динамизиране (свободни пазари, общо академично пространство, енергийно пространство и т. н.) и социалната реалност на относително устойчиви очаквания за публични услуги от националната държава. С други думи, докато европейската политика се опитва да разширява и активизира тези възможности, по-голямата част от гражданите на отделните европейски държави продължава да мисли и очаква своите възможности и защити през институциите на собствената си община, регион, държава. Либертарианството трябва да внимава да не произведе собствена квази-утопия на безкрайно мобилния европейски индивид, чиято основна енергия идва от изкушението на безбройните възможности за движение, разместване и откривателство. Ако направи това, ще се доближи плътно до мисловното поведение на „федералисткия” европейски проект на “ever closer union”. В този смисъл, запазването на либертарианските постижения преминава през проблематизирането на неговите собствени граници и отчитането на „социални реалности”, чиято евентуална промяна не може да бъде просто законодателствувана.

Изправени сме пред специфично предизвикателство. Либералните ползи на свободното движение и единните пространства са факт на европейското ежедневие, чийто произход не представлява интерес за големи мнозинства от граждани в отделните страни-членки. Либералните постижения бързо са се превърнали в скучни, неразпознаваеми възможности на ежедневието, които нямат политическа история, отговорност и последствия. Обратно, оказва се възможно лекотата на тяхното функциониране да бъде съчетана с тежката, скептична и нарастващо агресивна диагноза за опасно безконтролния либерален свят. За това политическо въображение, ежедневната институционализирана възможност става по-маловажна от отворените канали на непредвидимата, постоянна, потенциална или реална промяна. Подобно въображение спокойно може да се радва на либералните последствия и в същото време да формулира яростна съпротива по посока на цялостния проект. Това е динамиката, напрежението, което заплашва либертарианския дневен ред в сегашно време. Подходящата реакция не включва позата на раздразнение от недостиг на просветеност, нито формулирането на опити за агресивно налагане на тезите. Най-смислено остава отчитането на неравномерността, с която се придвижват идеите и трудността те да бъдат просто „комуникирани”. Убеждението на гражданите не е продукт просто на някакво публично „обяснение”, което работи по различните „комуникационни канали”. Подобен тип политическо убеждение е по-скоро резултат от трудната комбинация между реализирани и очаквани надежди и страхове. Европейският проект има нужда от нова вълна демократична легитимност, която отива отвъд политическо представителство „ала Брюксел”. Неговото отваряне към гражданите на съюза сигурно означава затруднение, разместване на сработените договорни механизми и по-висока степен на неопределеност. Но именно подобна криза би ни дала баланс между свобода и грижа, който да затвърди постигнатите свободи преди да формулираме контурите на следващите.

* Владимир Шопов е основател и управляващ партньор на Sophia Analytica. Някои от предходните му позиции включват: мениджър (политически и социални изследвания), Алфа рисърч (2006-2008), съветник по въпросите на ЕС, Британско посолство, София (2002-2003) и съветник в Мисията на България към ЕС (1999-2001). Бил е редовен преподавател по сравнителна политология в СУ (2004-2005). Преподава и в Дипломатическия инстутит към МВнР. Владимир Шопов има магистърска степен по политология от СУ „Св.Климент Охридски” и по сравнителна политология от Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в Оксфордския университет, Лондонския университет, Новото училище за социални изследвания, Ню Йорк, САЩ и Калифорнийския университет в Сонома, САЩ.

Текстът е публикуван в argumenti.net