Наследството на Маргарет Тачър остава сред най-анализираните и, в момента, политически избягваните. Макар притокът на политици към нейните идеи да не секва, повечето от тях продължават да не желаят да признаят публично някакво родство. Това тяхно нежелание не произтича единствено от притеснение да не бъдат прикачени към грешния политически лагер, но и от все по-трудното разпознаване на авторите на новия политически консенсус в Европа. За нетренираното политическо око, политики като приватизация, гъвкави пазари, независима централна банка, ограничена държава, намаляване на данъците представляват неотменима част от управленския пейзаж, а не отминали, спечелени битки със следвоенната социалдемокрация. Авторите на този нов консенсус стават все по-трудно разпознаваеми извън изследователите на политическите идеи.

Основната теза в книгата на Дженкинс е, че революцията на Маргарет Тачър има два основни елемента. Единият действа по посока на нарастване на свободата, предимно в икономически план и отдръпва държавата от икономиката, за да предостави повече пространство на индивидуалното предприемачество. Другият елемент е политически и действа в обратната посока чрез усилване на държавната интервенция чрез регулация, управленска централизация и настъпателно морализаторство. В ядрото на революцията на Тачър стои това противоречие, което постепенно се превръща в първия консенсус във Великобритания след разпада на следвоенния, но и започва да блокира възможностите за развитие на страната.

В политическото и идейно развитие на Маргарет Тачър няма „голям план”, то не е една постоянна величина, която никога не жертва политическото удобство за сметка на своите идеи. Примери за това има немалко от времето, когато е министър на образованието по време на кабинета на Едуард Хийт (1970-74 година) и подкрепя различни проекти за повече държавни инвестиции и отказване от конкуренцията между училищата. За Дженкинс, Тачър е по-скоро потребител, отколкото създател на политически и управленски идеи. Нейният най-съществен принос се състои в навременното осъзнаване на пълния банкрут на интервенисткия, ляво-центристки следвоенен консенсус и водещата роля, която тя играе в стимулирането на дебат за нови политически ориентири. Нейният избор за лидер на консерваторите е по-скоро страничен резултат от опита да бъде задкулисно договорено избирането на Уилиам Уайтлоу за наследник на провалилия се Хийт.

Другата ключове теза на Дженкинс е, че всички премиери след Тачър (Джон Мейджър, Тони Блеър и Гордън Браун) са всъщност нейни наследници и са част от едно политическо семейство, в което всички споделят двата елемента на нейната революция. Но тази „общност” е формирана главно благодарение на биографичната близост между всички тях (първоначално аутсайдери в своите партии, идентичен социален произход (долна средна класа), прагматизъм и здрав разум за сметка на политика на убежденията), както и на непоклатимия политически опортюнизъм, характерен и за четиримата. Произходът на този опортюнизъм е различен при отделните членове на семейството. За Мейджър това е необходимостта от кризисно управление и спасяване на наследството на Тачър. За Блеър това е връщането на лейбъристите в политическия мейнстрийм на Великобритания след дългите години в опозиция. За Браун това е необходимостта да сглоби някакво убедително политическо присъствие след десетилетието в сянката на Блеър. С подобни задачи, нито един от тях не прилича на реформатор. За сметка на това, самия Дженкинс се наема с тази функция и предлага друга революция, водена от идеята за радикално връщане на управленските прерогативи към местните общности и нива. Почти няма неща, които сега централизирани не могат да бъдат децентрализирани.

Анализът на Дженкинс има и някои пропуски. Увлечен в историческия разказ за възхода и разгръщането на тачеровата революция, той не отделя достатъчно внимание на последствията за политиката и икономиката на Великобритания от подобно двойно развитие: повече пазарна свобода и по-централизирана политическа власт. Интересно би било да прочетем някаква интерпретация за постиженията на британската икономика на фона на тази нарастваща държавна интервенция. Надценена е и ролята на опортюнизма при отделните премиери. Със сигурност, политическата прагматика е имала важна роля в кариерите и на четиримата, но немалко управленски решения са вземани и в резултат на идейни позиции. Например, концепцията на Блеър за „социалното включване” може да бъде единствено разбрана през мисловните социални доктрини на левия либерализъм, комунитаризъм и следвоенната марксистка мисъл за отчуждения, отхвърлен човек, който има необходимост да бъде върнат, реинтегриран, направен обект на държавна политика. В книгата не остава място и за друга интересна тема, а именно необходимостта от промени в британските конституционни норми, които в крайна сметка позволяват създаването на президентски тип управление. Мотивите и аргументите в полза на децентрализацията също не отиват много отвъд историческото припомняне за неговата минала слава.

Основната сила на изложението е в обвързването на различните аспекти и динамики, които са в действие в един от най-интересните моменти на съвременната политическа история. Преплитането на биографични мотивации, вътрешнопартийни баланси и групи, императивите на управлението, непредвидимите обстоятелства, сполетяващи всяко едно правителство, всички заедно са вкарани в увлекателен разказ за появата на един политически консенсус. Той показва удивителна устойчивост, макар разширяващите се критики срещу „либералната глобализация” да ни дават вече достатъчно ясна идея откъде ще дойдат най-сериозните атаки срещу него.