Разказите за парижките „подземни артисти” изкушават различни интерпретации и подсказват очевидната референция към underground традицията на съвременната западна култура. Краткото изследване бързо установи, че подземните пространства много бързо са станали привлекателни за различни части на парижкия елит през 19-и век. Съществуват данни, че още през април 1897 година в една от по-широките части на катакомбите с помощта на двама работещи под земята е бил организиран таен концерт. На него са присъствали основно членове на парижката бохема, но и различни „представители на буржоазията”. Информацията за концерта се разпространява бързо и двамата работници, помогнали в организирането на концерта са уволнени и мерките за достъп затегнати. Все пак, провеждането на този концерт и спомена за него маркират началото на една традиция, която макар да не присъства отчетливо в официалната френска културна история ще изживява чести, макар и неравномерни мини-Ренесанси. Всъщност подземните мрежи са изпълнени с най-различни следи от човешка и артистична дейност. По стените могат да бъдат видени най-обикновени набързо направени скици и по-големи стенни картини. На немалко места има каменни скулптури и мозайки. За френските историци на изкуството всички тези творби могат да се третират като Kata Art. По някои от стените има оставени кратки поеми, разкази или просто коментари за различни важни събития. Под земята са откривани и множество инструкции, указания и ориентири оставени в полза на други посетители на подземен Париж.

            Последната и най-шумна изява на артистични предприемачи датира отпреди 15-ина години, когато властите в Париж разкриват специално създадено и оборудвано подземно кино. На него попадат случайно по време на проверка на над 200 мили подземия, в които се е смятало, че може лесно да се влезе. Киното е имало свой ресторант и малък бар и е било отваряно през лятото за около седмица. В него през лятото на 2004 година са били прожектирани филми на Копола, Тери Джилиам, Дейвид Линч, корейски и китайски филмови директори. Групата, която е стояла зад организацията на подземното кино бързо получава етикета „мексиканците”, поради това, че повечето й членове са се събирали в бар в Латинския квартал с подобно име. По думите на техен анонимен член (според журналистически материал на британския „Гардиън”) техния проект е ясен: „трансформиране на неизползваните градски пространства в зони на свободно изразяване, на свободно и независимо изкуство”. Началото е поставено през 80-те години и броя на ентусиастите в този период е варирал между 500 и 1000 души. През годините под земята са провеждани рок концерти с публика до 4000 души, нощни филмови прожекции, започващи в два часа сутринта, танцови фестивали, театрални постановки, фото изложби и най-различни „happenings”. Проектът за създаване на подземното кино е отнел около година и половина и голяма част от членовете на групата са работили през уикендите. Укрепвани са стени, инженери е трябвало да осигурят подаването на ток, допълнително е работено по телефонното осигуряване. На практика всичко необходимо е вкарано през един малък отвор с широчина 30 на 40 сантиметра. Откритието притеснява силно парижката полиция. На място са изпратени полицаи от няколко служби: тежки престъпления, анти-терористично звено, отряд за обезвреждане на бомби, обучени кучета и службата за военна сигурност. Подземното кино и операцията по неговото „обезвреждане” стават първа новина в централните емисии. В крайна сметка, най-сериозното обвинение, повдигнато срещу част от участниците в този случай е кражба на ток. Зад краткия полуофициален културен манифест стои изключително интересна и социално разнородна група. В нея членуват, както филмови директори и масони, така и аранжор на витрини и фризьорка. Според различни данни в момента в нея членуват около 150 души, които са разделени в около 10 звена с различни задачи. Едно се специализира в „инфилтриране” и в него са единствено жени. Тяхната задача е да влизат в музеите след като те затворят и да изключват алармите, за да бъде осигурен достъп. Друго звено се занимава с функционирането на собствена система за съобщения между членовете, както и оперирането на кодирана, дигитална радио мрежа. Трето звено се занимава с поддържането на бази данни, друго се грижи за организацията на отделните събития под земята. Една от подгрупите се състои изцяло от историци и архитекти и си е поставила задачата да възстанови различни артефакти, които стоят забравени под земята. По тази начин, например, са възстановени бункер отпреди сто години, изоставена подземна крипта от 12-и век и ценен старинен часовник в подземията на Пантеона.

            Подземните мрежи на Париж са и политически пространства. Немалка част от местната аристокрация търси в тях убежище по време на Френската революция и в продължение на месеци успява да се крие от силите на новата власт. Няколко години по-късно по време на разпускането на парижката комуна в подземията се водят дълги битки преди и последните нейни последователи да бъдат убити. По време на Втората световна война, различни части от нея са използвани от нацистите, но и от френската съпротива. На други места по света подземните мрежи имат и други, различни актуални употреби. Те варират от образователното до чисто пазарното приложение в рекламната и музикалната индустрия. Наскоро в САЩ, например, бе проведен рок-концерт под земята за специално подбрана аудитория от 200-300 човека. Лондонската община планира да започне излъчването на класическа музика на територията на метрото. Подготвена е и музикална селекция, която ще бъде пускана като избраните композитори обхващат периода на предкласиката до късния романтизъм. Подобен подход вече е бил прилаган и при организирането на различни изложби в метро пространствата, както и при приемането на разрешителен режим по отношение на свободното музициране в пространствата извън самите платформи. Регулираните пространства на метрото, обаче, често са и обект на сериозни етически битки, свързани с въпроси като упражняване на свободата на избор спрямо рекламната дейност. В резултат на такива дебати, например, често излъчването на рекламни съобщения не е разрешено на самите платформи, където отделния индивид няма възможност да избере дали да слуша / вижда тези съобщения или не.

            Всички тези разпосочни и спорадични изяви трудно могат да бъдат възприети или класифицирани като някаква отделна културна традиция. Те по-скоро се вписват във вече съществуващо разбиране за двустранност, разделение между „официална”, приемлива, възпитана изява и организация на артистичното пространство и такава, която отправя предизвикателство. Претенцията за отиване отвъд, за противостоене и отхвърляне на утвърдените и възприемани като стерилни форми и пространства на изкуство и артистична изява има достатъчно дълга история в западната култура, която може да бъде датирана по различни начини. Подземните творци на Париж сякаш имат най-голям афинитет към underground течението от средата на 20-и век. Силната претенция за различие между тях трудно може да ги произведе в отделна, интегрирана група. Тяхната публичност е почти невидима, за една голяма част от заинтригуваните тя често остава и въображаема и недостъпна. Част от артистичната интрига е продукт именно на акцента върху жеста на „ново” различие, което идва не толкова от съдържанието, а от самото разполагане на културните артефакти. Тайнството, което носи постоянно сменящото се място на културното събитие и създаване превръща парижките катакомби в артакомби, които носят едно постоянно обещание за различие. Артистичното подземие цени и безинституционалната лекота, с която става възможно самото общуване. Каноните, привичките и трудностите на одържавения културен естаблишмънт остават на повърхността. Подземните творци имат и специфично отношение към своите артефакти. Те странят от лесната или модната актуалност, стойността на създаденото от тях идва и от нужното индивидуално откривателско усилие на всеки техен свидетел. Те не желаят посетители и „потребители” на изкуство, те искат „откриватели”. Те очакват съавторство чрез приминаването на границата на земната повърхност, в едно споделено пространство на мимолетно тайнство. Това обещание за „алтернативен” културен жест среща сериозна институционална преграда от страна на самата френска държава. Най-силното усещане за заплаха, насочено към парижкото подземие идва от новото разширяване на въображението. Институционалното притеснение идва от възможното терористично приложение на „подземните” тактики на тази културна нагласа. Поставен в такъв контекст, артистичния жест се възприема като вход за терористичното намерение. Преди възможното припокриване между двете да обсеби изцяло публичното и институционално въображение, изкушените могат да опитат една от рецептите, циркулиращи из Интернет: отидете до официалния вход на катакомбите около полунощ в края на работната седмица. Възможно е някой да ви преведе през многовековните подземни тайни на Париж