Българската външна политика има дълбок проблем със сложния свят, в който се озава. Нарушаването на стабилността на паретитната система на „Студената война”, глобализацията, появата на нови страни и региони във външнополитическите уравнения, навлизането на нетрадиционни играчи като местни и глобални неправитествени организации правят от света един все по-сложен, постоянно сменящ се ребус. В тази ситуация на нарастваща сложност и поливалентност, на наличие на много „играчи” от различен порядък на международното поле и преплитане на различните типове отношения, външно-политическите ни среди успяват единствено частично да констатират сложността на казусите, пред които са изправени. Те са заети основно с перманентна мисловна и политическа ориентация, в която няма ясно определена политика или ценност, която да осигури ориентир и критерий. Външната ни политика е обезсилена от тази интензивна, поливалентна ситуация. Проблемът „Косово” събра в себе си и обобщи именно това й състояние.
България призна Косово и главното усилие на българската дипломация бе да калкулира сигурното разстояние между различните групи държави и тихомълком да се разположи някъде в него. Търсената „конструктивна амбивалентност” доведе до съставянето позиция за Косово от няколко отделни компонента без това да й придаде някаква яснота и завършеност. В нейното изпълнение всеки от тримата главни субекта на външната ни политика акцентира на различен аспект и в отсъствието на централна теза превърна цялото упражнение в сглобяване на мисловен пъзел. Всъщност отделните тези (запазване на стабилност, изчерпване на възможностите за договорен изход от ситуацията, изпълнение на политическата и законодателна рамка на плана Ахтисаари, неуточнено „установяване на отношения”) просто стояха една до друга и имаха тактическата функция да „изпратят положителен сигнал” към всяка една от въвлечените страни в отсъствието на някакъв външно-институционален най-малък общ знаменател, под който да се прислони „малка България”. Дипломатическата наивност, че тази операция няма да бъде разчетена от институциите на тези страни е впечатляваща. Форсираната аргументация на самото признаване е още по-нелепа и се центрира около „постиженията” на косовските власти по гарантиране на малцинствени права и демократично устройство в рамките на изминалите няколко седмици от датата на едностранното обявяване на независимост. „Висшата” дипломатическа навигация около статута на Косово изцяло подмина и вътрешните ни институции, занимаващи се с външна политика и сигурност надлежно потвърждавайки предпочитанието на това правителство да взема решения при запазване на формална конституционна рамка, но в разрез с добрите практики на съвременните демокрации.
Членството на България в НАТО и ЕС постоянно форсира промяна в статута на българската външна политика. Сегашните партньори на страната ни са в постоянно очакване на нейното израстване. Натискът върху дипломацията ни се опитва да обърне по правило изчаквателното ни поведение в такова, което носи „добавена стойност”. Например, от България и Румъния се очаква да бъдат особено полезни с идеи, анализ и политика спрямо Черноморския регион. Още по-важно е това очакване именно спрямо другите страни в юго-източна Европа, в които тепърва започва дългия процес на интеграция. Подобни очаквания се подържат и от вече сравнително успешните модели на подобно поведение (Полша спрямо Украйна, Балтийските държави спрямо Беларус). В този смисъл, към страни като България вече има политическо и институционално очакване за активен, ценен принос именно при разрешаването на казусите, които са най-близко до нейната територия, култура и история. От друга страна, България през годините системно настояваше, че притежава някакво дълбоко, уникално познание по отношение на Косово и региона, което има характера на стратегическо предимство за нейното включване в организации като ЕС и НАТО. Но дори да оставим настрана външно-политическия аспект, най-сигурния признак за неговото отсъствие идва от пълната липса на цялостна вътрешна подготовка за задаващата се ситуация. Например, единият от големите уроци на ембарговите наследства и несигурността на района следваше да доведе до увеличаване на транспортните опции спрямо Централна и Западна Европа. Свръхзависимостта от наземния транспорт през Сърбия отдавна трябваше да е довела до изграждане на алтернативи като Дунав мост – 2. Вместо това, целия казус бе „делегиран” на Пакта за стабилност, а очаквания стратегически интерес на „Запада” бе надценен и сега, почти 10 години по-късно, българската администрация е обхваната от вайкане и чудене как да бъдат „защитени националните интереси”.
Критиката на независимо Косово, и това не важи само за България, се центрира около международно-правната база и механизмите за обявяване и признаване на независимост. Те имат своето основание. В същото време, в международната политика или поне в нейната демократична част има принципи, чието погазване може да бъдат интерпретирано и като загуба на претенцията и правото за суверенно управление на дадена територия. Различните опити за системно прочистване или геноцид имат подобен резултат, както се случи в Косово през 1999 година. Това не е просто аналитично наблюдение или етическо очакване в един свят, доминиран от real politik, а и прагматична програма около която може да се изгради трайна позиция не само и единствено по казуса Косово. Системното нарушаване на човешките права и опита за системно преследване на различни групи индивиди можеше да бъде определено като решаващия критерий, при който правото на самоопределние взима превес над правото на териториална цялост. България тръгна в тази посока през 1999 година с поведението си по казуса Косово тогава и после изпадна в обичайната си ценностна и институционална нерешителност. Подобна позиция щеше да даде ясен критерий, по който могат да бъдат аргументирано и легитимно отхвърлени различни опити за отделяния на малцинства, което толкова много притеснява критиците на независимо Косово. В крайна сметка, прословутия sui generis на Косово се интерпретира предимно чрез края на Югославия и логиката на квази-имперския разпад. Но политическата приемливост на вълните на независимост в пост-югославското пространство произтича основно от геноцидните практики на последната вълна сръбски национализъм. Опитът, макар и частичен, за подобен проект отвори пътя за независимо Косово. България можеше да бъде сред авторите на тази позиция, още повече че именно тя дава най-сигурните гаранции за териториална цялост.
България изпусна още една възможност да формулира ясна и смислена позиция по въпрос, който непосредствено я касае и по който от нeя се очаква такава. Компенсаторният механизъм на външната ни политика сега сигурно ще навакса с различни „инициативи” по посока на сигурните, отдалечени пространства на европейската външна политика (примерно, диалога на ЕС със Средиземноморието). Българското правителство предпочете да наблюдава предизвестения край на един геополитически сюжет и пропусна пореден шанс да стане автор на регионалната и европейската среда, в която все така единствено пребиваваме. Притеснението, че пасивната, лишена от въображение и смелост външна политика от предприсъединителните периоди отдавна е втора природа е повече от основателно. Неяснотите около българската позиция относно очертаващата се следваща вълна от разширяване на НАТО е пореден актуален пример. Подобно поведение трайно започва да ограничава външните възможности за развитие на страната. Тази невъзможност все повече се вкоренява в политическото ни и институционално ДНК и все повече превръща дипломацията в картографско занимание, което основно колекционира движението на сложния, заобикалящ ни свят и тихо мечтае за статиката на отминала епоха.Вариант на този текст е публикуван в априлския брой на Business Magazine
25.05.2011 20:14
26.05.2011 14:08
26.05.2011 19:53
28.05.2011 18:53
01.06.2011 13:50
