Мястото на изкуството е над земята. Няма как да направя друго заключение като стоя пред „мислителя” на О. Роден в градината на едноименния музей в Париж. Навсякъде около него е подредено, култивирано пространство, в което са разположени неръждаеми отливки на други негови скулптури. За момент се опитвам да отбия натрапчивия образ на хилядите „мислещи”, банализирали знаковия жест пред мен. Вътрешността на музея следва всички правила на съвременната логика на културно „потребление”: удобно предпоставени и оразмерени авторски периоди, класификации на размера, диференциация на формата (скулптури, графики и прочее), разграфено място за индивидуално и предполагаемо кратко вглеждане в отделните артефакти, задължителните липсващи експонати, които към момента са част от някакви пътуващи експозиции. Скърцащ паркет, белите стени в отделните зали, тишината, вглъбени и бавни погледи по посока на показаното. Това е домът, звукът, миризмата на изкуството, на чието създаване не сме били свидетели. Това е и утвърдената традиция, в която приемаме да мислим и усещаме естетически. Този е начина, по който подреждаме и се опитваме да помислим и усетим документираната съзидателна енергия.

Мястото на изкуството съвсем не е под земята. Това е първото ми усещане след като съм няколко десетки метра под нея, в парижките подземия, катакомби. За тях бях чул съвсем случайно. Предходните ми 10-на посещения в града бяха посветени на многото музеи, изложбени зали, концертни зали, университети. Катакомбите видях прелиствайки пореден гайд за града и първоначално ми направиха впечатление, най-вече с факта, че ги бях пропуснал при предишните си идвания. Реших да посетя мястото преди подробно да си запозная с неговата история и съдба. Единственото, което бях чувал преди известно време бе за някаква група парижани, решила да използва част от дългата плетеница от тунели за различни артистични събития. Стръмната, вита стълба надолу е твърде тясна и достатъчно дълга, за да предизвика притеснение у мен относно дълбочината, на която слизам. Първото нещо, което усещам е влагата и мократа, мека почва под краката ми. Началото на тунела е осветено сравнително добре, с пренебрежение подминавам табелата, на която е отбелязано, че общата дължина на тази част от катакомбите е повече от километър. Завъртам се малко трудно в тесния коридор и бавно се спускам по дългата пътека. Смътно чувам в далечината гласовете на други посетители и ходейки бързо усещам нарастващата нужда от нечия компания. Таванът е на около 50 сантиметра над главата ми, а от двете ми страни едва успявам да разтворя ръцете си. Правя грубото изчисление, че това тайнство на Париж не би било особено достъпно за по-високи и пълни хора, но бързо се досещам, че преди две века средната височина и тежест на нашите предшественици е била доста под днешната. По първите стотина метра няма нищо за отбелязване, просто каменни стени и останали следи от добива на варовик, който е и първопричината за появата на тези тунели преди толкова векове. На места се виждат изградените подпори, които е трябвало да стабилизират отвореното пространство, създадено след изтеглянето на строителния материал.

Първият ми шок идва от прилежната, административно педантична подредба на кости и черепи в залата в края на коридора. От двете ми страни са положени на пластове човешките останки на хиляди свидетели на строителния бум на предреволюционен Париж. Прецизната им подредба напомня за модернистичната класифицираща организация на френската следреволюционна администрация. По-късно ще се окаже, че първоначално костите са били струпвани и едва нарастващия интерес ще накара държавата да „слезе долу” и да влезе във властовата си функция да подрежда, прегражда и инсталира процедури за достъп. По-надолу по коридорите кости са използвани просто за изграждане на подпорни стени, които на места са десетки метри. Гледам ги, но познанията по биология не ми позволяват да реша дали трябва да се учудвам на устойчивостта на материята или не. Подземното пространство създадено тук следва законите на надземната музейна традиция. Нарасналия интерес към катакомбите в средата на 19-и век принуждава стратезите на подредбата да планират и подредят артефакти, чието изграждане и позициониране предизвиква недоумение. От едната страна на тунела, по който вървя внезапно изниква малка кръгла зала (със стени от кости), в средата на която е изграден фонтан. По протежението виждам и надгробен паметник на Жилбер. По-късно ще разбера, че той е поет, но не е погребан в изложения саркофаг. Оказва се, че християнския кръст и бутафорния саркофаг са всъщност поставени, за да прикрият укрепление на таван. Отворената част на катакомбите има и своя параклис, които е изграден като част от усилията на църквата да бъде там, където са преместени останките на толкова много парижани. Част от официалната разходка минава и покрай изваяните скулптури на укреплението Порт-Махон, където храбрия войн на крал Луи XV Декюр е бил затворник. След завръщането си в Париж той започва работа в подземията и постепенно изработва своите скулптури. Тяхното естетизиране върви успоредно със запазването на различни любопитни неща от ежедневието на служителите на градската служба за поддръжка. Подобно място е банята, използвана от тях с помощта на изтегляна подземна вода.

На такова разстояние под земята основните врагове на човек са два: липсата на пространство и неговото въображение. Първото започна да ме притеснява твърде скоро след като загубих ориентация къде точно се намирам и колко остава до стълбата за връщане на повърхността. През цялото това време, въображението ми постоянно настояваше да обвързвам хилядите останки с биографиите и съдбите на техните собственици. Тежестта на отминалите векове, странната необходимост да бъде овладяно и опитомено това пространство от двете власти: на държавата и църквата и внезапно възможната идея за възстановяване и възраждане на отишлата си материя и дух настойчиво създаваха неудобство и притеснение със смътен произход и развитие. Единствено вулгарния туристически интерес към самите кости, които биваха подложени на инспекция отблизо и безброй серии от дигитални снимки изместваха нарастващия ми психически дискомфорт. Последните метри от разрешената част на катакомбите изминавам в лек тръс, поглеждам нервно от двете ми страни какво е инсталирано и дори не си правя труда да се зачитам. Ясно ми е, че така или иначе повечето, което ме интересува ще го прочета в разните брошури, с които ще се сдобия, когато съм отново „горе”. Лишен от пространство, възможност за движение, бягство, се отдавам на възможно най-баналните мисли за ценността на отнетото, за глупавото, ежедневно пренебрежение към очевидните ежедневни дарове, които ползваме, но не виждаме, на които се осланяме, но не ценим. Набързо изграденото чувство за общност, което усещам по отношение на малкото живи същества около мен изчезва в момента, в който по тясната стълба към повърхността застигам наднормена американска туристка, която очевидно е затруднена от стръмните стъпала. Първоначално се ядосвам на това, че е пренебрегнала съветите на огромната табела на самия вход на подземията. Там вежливо са изброени медицинските състояния, които не предполагат разходка под земята. За радост, докато обмислях възможните усложнения и последици от нейната безотговорност съзрях последните стъпала, а отвъд тях светлината на късния парижки следобед.

Всъщност тази част от катакомбите е култивираната и разрешено достъпна. Извън нея има още десетки километри тунели и разширения (според някои източници общата им разгърната дължина е 274 километра), някои от които са достъпни единствено чрез лазене. Дълги години тези места са били отворени, но през 1955 година парижката полиция прави влизането незаконно и преустановява свободния достъп. Независимо от тази забрана, различните „атаки” на катакомбите остават едно от най-екзотичните изживявания, които градът предлага на авантюристичните туристи. Във виртуалното пространство могат да бъдат намерени немалко разкази на американски туристи, които са успели да се промъкнат в мрежата от тунели. През последните години, обаче, публично институционалното възприятие за това пространство започна да се променя вследствие на нарастващата терористична заплаха. Лесният достъп до цялата подземна мрежа, която опасва голяма част от града се счита за една от най-сериозните заплахи за сигурността на Париж. Интересно тук е влиянието на различните реални и въображаеми терористични тактики, тъй като Франция от средата на 70-те години на миналия век е била редовна мишена на бомбени, терористични атаки от страна на корсиканските сепаратисти. Едва сега, обаче, с нарастването и разширяването на възможните терористични заплахи повторното „овладяване” и контрол върху тунелите става обект на активна политическа интервенция. През последните години френската полиция е обучила специален екип, чиято задача е да преследва успешно хора, които влизат и използват подземията за различни цели. Направени са и съответните промени в наказателното право (една година затвор и глоба от 15 000 евро).

 
Появата на катакомбите дължим на голямото строителство в Париж още през 11-12-и век. Необходимостта от варовик за големите културни и архитектурни проекти като Лувъра и катедралата „Нотр Дам” поставя началото на добиването на този материал като процеса дълго време е бил хаотичен. Разширяването на самия град по посока на вече съществуващите кариери създава необходимост от публична институция, която да се грижи за тяхното поддържане. През 1774 година няколко улици в града пропадат и три години по-късно, през 1777 година, с кралски декрет е установена държавна служба за укрепване и поддръжка на подземните тунели. Направена е карта и повечето получават имената на улиците, които са построени над тях. По този начин е поставено и началото на държавното управление на тези пространства. Само няколко години по-късно празната подземна мрежа започва да приютява човешки останки в резултат на затварянето на едно от най-големите парижки гробища по това време „Saints Innocents”. Първоначално това решение се дължи на разбирането, че затварянето на гробищата представлява заплаха за здравето на гражданите. Постепенно практиката се разширява и за повече от век, чак до 60-те години на 19-и век, голяма част от човешките останки биват траспортирани под земята. Според някои оценки, костите на над шест милиона парижани са подредени в катакомбите. Част от подземията са отворени за посещения още в началото на 19-и век и предизвикват огромен интерес, както сред местното население, така и сред всякакви посетители на града. През 1814 година те са посетени от австрийстия крал Франсоа I, по-късно и от Наполеон III. Тези посещения съвпадат с периода, в който просто разтоварваните кости стават обект на административно управление и голяма част от тях започват да бъдат подреждани в сегашния си вид. Католическата църква също участва в процеса на регулиране на подземното пространство. Един от ефектите на този процес е драстичното намаляване на броя на входовете за катакомбите. От първоначалните 276 отделни входа остават едва няколко и те стават обект на постоянен контрол и наблюдение. Бурното урбанистично развитие на Париж през 19-и век всъщност води до създаването на цяла мрежа от подземни тунелни системи. Успоредно с катакомбите се появяват широката канализационна мрежа на града и тази на метрото. Направени са отделни системи за електричеството на града и отоплителната система. По този начин постепенно под Париж възниква една плетеница от тунели, проходи и галерии, които постоянно ще оказват влияние върху въображението на неговите жители. Възможността за тяхното използване е улеснена от факта, че за всяка една от тях отговаря различна бюрократична структура. За създадената плетеница от тунели се носят и най-различни истории за загубени и починали подземни ентусиасти. Такава е историята за човек на име Филибер Аспаи, който изчезва през 1793 година и е открит едва през 1804 година мъртъв с ключове в ръка, но така и не успял да намери изход от лабиринта под града.