Олимп е едно от най-самотните места. Според Омир, там не вали, няма слънце, природата е отстъпила мястото си на боговете. Олимпийското усилие отдавна е престанало да черпи от културната енергия на това място и е станало част от най-различни политически и пазарни проекти. През годините на „реалния социализъм” българския олимпизъм бе превърнат в най-обикновен инструмент на нуждите на режима и все повече се отдалечава от вдъхновените идеи на олимпийското движение. В годините след падането на Берлинската стена той си остава едно почти херметизирано място на спортно-социалистическата номенклатура, появила се от срастването на комунистическата държава със спорта. В неговата орбита могат да бъдат видени и различните сенки на много от сивите спортни предприемачи, родени в годините след 1989. В своето настояще управлението на олимпийския спорт съществува предимно като светска и криминална хроника.
Фигурата на социалистическия олимпиец е пресечна точка на лична, национална и системна гордост. Чрез тази функция за много българи се реализира „българската социалистическа мечта”, която в различни подредби включва софийско жителство, съветски автомобил, военен чин, държавна заплата и „пътуване в чужбина”. Урбанизирането на тази енергия ражда една от най-важните социални пътеки, които ще родят истински благодарни на режима социалистически граждани /от селски тип/, една социална група, която истински ще страда при залеза на „системата”. Олимпиецът, обаче, има далеч по-важни задачи. Едната е на посланик на нацията, на видимо доказателство за жилавата, вековна национална слава и легенда. В този смисъл, олимпиецът е миниатюрно продължение на войната с други средства, постоянно напомняне за връзката между война и спортиста. Конвенциите за воденете на война са сменени от конвенциите на спортните правила. Другата функция на социалистическия олимпиец е още „по-отговорна”. Той е оставен да вее своето национално знаме, но само като частица от истинската геополитическа епопея: сблъсъкът на титаните, Изтока срещу Запада. Както всички останали в системата, неговата неписана роля е тази на производител на количество: повече обувки, повече машини, повече череши, повече медали. Повече от вчера, повече от „тях”.
Управлението на олимпийския спорт по време на социализма е отговорна партийна задача, която е надлежно поверена на комбинация от гражданска и военна номенклатура. В същото време тя се осъществява чрез организирана система на неравенство вътре в българския спорт. В тази система различните видове спорт са подреждани, пренареждани, привилигировани и игнорирани в зависимост от олимпийския им „потенциал”. Провежданото институционално и химическо производство на спортисти ражда мимолетни спортни авторитети, чиято съдба е изцяло обвързана с цялостното запазване на описания порочен кръг. Различните политически употреби и абсурди на този тип „олимпизъм”, обаче, не са местен монопол. Достатъчно е да си припомним химическите зомбита на някога съществувалата Германска Демократична Република, чиято екзистенциална задача се състоеше в производството на по-добри обувки от тези във Федералната република и окичването на все повече и повече спортисти с медали на различните олимпийски игри. Отглеждането на олимпийци от сегашния китайски режим, пък, е най-близкото до антропологическото инженерство, което нормалното човешко око може да понесе. Олимпийската сцена е особено важно място и за всякакви развиващи се или нови национализми. Именно тя предоставя най-евтината геополитическа реклама, от която всеки един от тях има особена нужда. Това ясно се вижда от нетърпението на Черна гора и Косово да изпратят „достоен” олимпийски екип. В сегашния случай, косоварите ще участват като индивидуални състезатели, поради продължаващите проблеми с признаването на страната. Олимпийските бойкоти са друг политически инструмент, които все пак има и своите добри моменти, един от които е през 1956 година, когато няколко държави възстават срещу „освободителните” репресии в Унгария.
Разривът на 1989 година и разпада на социалистическата спортна рамка промени описаната ситуация. С нея се разпадна и една от най-емоционалните социални коалиции между държавната номенклатура и селектираните, олимпийски спортни общности. Много от членовете на тези общности бяха раздвоени между своето опечаление за отминалия рай и възможностите на идващата полу-криминална икономика. Значителна част от тях избраха действието пред носталгията. Управлението на олимпийското „движение” остана в ръцете на пост-комунистическата номенклатура и успя да съхрани одържавения модел на финансиране на „елитния” спорт в страната. Част от него отиваше за поддържане на вулгарния плейбоски стил на Иван Славков. В момента много от тези средства отиват за легитимирането на един хибриден културен модел, който се ражда от допира между спортна слава, „сиво предприемачество” и посткриминална благотворителност. Възпроизвеждането на цялата схема, пък, става чрез периодичното рециклиране на мегаломански идеи за домакинстване на олимпийски игри, които деликатно галят спортно-социалистическата носталгия на толкова българи.
Истински олимпиец, макар и холивудски стилизиран, е Роки Балбоа. Образът на романтиката на индивидуалното усилие, на етиката на физическото усъвършенстване. Истински олимпиец е ски-скачачът Еди Едуардс, лудия късоглед англичанин с дебели стъкла, за който цяла Великобритания се молеше да оцелее, в момента, в който излиташе от шанцата по време на зимната олимпиада през 1988 година. Истински олимпиец е всеки, който не е подвижно рекламно пано, чиято стойност е калкулирана според вероятността от „почетно класиране”. Ясно е, че подобна романтична спортна етика е наивна и не може да бъде превърната в норма. Но поне може да ни даде някаква гледна точка и повод за размисъл върху смисъла на физическото усилие независимо от потенциалът му да „носи слава”. Олимпийските игри могат да бъдат повод да си припомним и някои прости неща. Броят на олимпийските надежди е по-маловажен от броя на хората, които посягат към топката, колелото или гимнастическия уред. Броят на елитните бази е по-маловажен от броя на кварталните игрища и спортни зали. Парите за производството на олимпийци трябва да са по-малко от тези, които отиват за хилядите, които се струпват в малкото останали места за спорт. Парите за спорт не трябва да отиват в централната власт, а да остават в общините. Идващата олимпиада сигурно ще донесе медали в „традиционни” спортове като борба, джудо, стрелба. Стероидната война вече отнесе повечето български щангисти. Щедрите спортни федерации, в които продължават да се изливат публични средства и частни, щедри и „патриотични” дарения вече обещават суми от порядъка на 100 000 лева за славните бъдещи победители. Отделно държавата обещава 140 000 лева за злато. 1 златен олимпиец, пехливанин = 240 000 лева.
Глобализацията е епоха на таблиците, на класациите, на опитомената енергия, с която съвременните общества се надпреварват с подобаваща политическа коректност. Ако на националната уникалност и мощ вече не им е разрешено да прерастнат във военна слава, те поне могат да бъдат укротени с някаква приемлива позиция в четиригодишната таблица на световната спортна слава. Ритуалът по нейната актуализация предстои.
Текстът е публикуван в списание "Foreign Policy"
Какво ни каза на Рождения си ден Петър Д...
Меден месец на Олимп
Наскоро размишлявах върху наложелия се модел на българския “плейбой-супермен” или още “мачо-мен” – лъскав, напомпан позьор, жалко подобие на мъжете от кориците и филмите от 60-те и 70-те години – онези, които освен с неподправим чар и сексапил са завладявали и със стил - Марлон Брандо, Ален Делон, Уорън Бийти, Том Джонс, Хю Хефнер… Та като казах Хю Хефнер и се замислих за българския му аналог се появява не някой от изисканите RP и медийни образи, а мазния образ на Иван Славков – бутафорен плейбой, бутафорен “деятел”, бутафорен олимпиец... И отново се усмихвах тъжно на наложения у нас образ на парвеню, мутро-барон и чалгаджия и грозно натрапващата и обсебваща бутафорна култура, бутафорна красота, бутафорна интелигенция.
25.05.2011 09:42
25.05.2011 14:38
26.05.2011 18:14
28.05.2011 16:55
31.05.2011 20:11