Нормалната демократична политика не може без поне един консенсус. Той е свързан със съгласието на всички относно фактите на политическото ежедневие, събитията, позициите, случките около които се води политическия разговор. Тези факти са „тухлите” на самата политика, знаците, по които играчите си подреждат реториката и поведението. Чрез тях гражданите възриемат политиката и нейните последствия. Оказва се, обаче, че в България и политическия факт има твърде крехко съществуване.
Да помислим върху няколко въпроса. Колко папки са имали Николай Добрев и Георги Първанов при срещата с президента Петър Стоянов през вече далечната 1997 година? Какъв точно е актуалния размер на бюджета на град София? Колко бе годишната инфлация за 2007 година? Беше ли бит покойния лидер на Демократическата партия Стефан Савов през 1993 година при протестите на опозицията зад Парламента? Или се беше подхлъзнал? Приликата между всички тези въпроси е, че те нямат еднозначен отговор дори по отношение на чистото фактическо състояние: кой, колко, къде, как. Тяхното задаване в различни моменти предизвиква какафония от взаимнопротивостоящи, често несъвместими, разнопосочни интерпретации и твърдения, които не позволяват да се постигне съгласие дори по чисто събитийната последователност. Вместо пред нас да има базови, неоспорими факти, с които да боравим, ние получаваме една вечно подвижна, безкрайна верига от неясноти. В подобна ситуация избора на политическа реалност се прави според това кой на кого вярва повече.
Защо невъзможността да бъдат ясно фиксирани тези политически факти има значение? Най-важната причина е, че тяхното наличие позволява интерпретация, коментар, реакция. Единствено при наличие на безспорни политически факти се подрежда ясна политическа картина. Например, отговорът на въпроса за броя на папките при президента Стоянов дава възможност да бъде определена цялостната стратегия на БСП по време на кризата от периода 1996-7 година. По идентичен начин, ясният отговор на въпроса за точния размер на инфлацията позволява сериозен разговор за управлението на икономиката, дава възможност за смислени оценки за управляващата коалиция, помага на бизнес планирането. Получаването на ясна и точна информация за бюджета на софийска община, пък, би ни дала пълна възможност да бъдат оценени тезите на настоящия кмет и тройната коалиция за отношенията между тях.
Готовността на повечето политически играчи постоянно да поставят под съмнение базовите политически факти прави на практика невъзможна дискусията по същество, дискусията за последствия и възможни решения на проблемите. Вместо това публичността е населена почти изцяло с различни версии, трактовки, интерпретации и наблюдаващия гражданин все по-трудно успява да сглобява дори частична картина за събитията в страната. Към това можем да добавим и склонността на партиите и много от медиите да говорят предимно за безкрайната механика на коалиране, вътрешно-партийни противопоставяния, парламентарна пикантерия. В подобен разговор големия губещ е именно гражданина, който не разполага нито с достатъчно търпение, нито с достатъчно време да филтрира, подрежда и анализира пороя от думи.
Тази липса на настояще на политическия факт води и до липсата на отчетливо политическо минало. Ако имаме съмнения за това какво точно се случва днес в политиката и управлението, няма как това съмнение да бъде „изчистено” от „дистанцията на времето”. Днешната политическа какафония ражда утрешния смътен, объркан спомен. По този начин, политическото говорене остава единствено в сегашно време и пречи дори на заинтересованите граждани да мислят в малко по-широка времева рамка. То става напълно самодостатъчно и превръща политиката в несекваща поредица от мини – битки за неща, която интересува все по-малко хора.
Това спокойствие на политиците от отдръпването на гражданите е любипитно. Повечето се отказаха да направят Парламента реално работеща и мислеща институция. Почти не останаха желаещи да се занимават с поддържане на работещи партийни организации. Явно много от тях са склонни да оставят избирателите да слушат какафонията и да разчитат на емоционалната им връзка с тях, колкото и тя да отслабва. Твърдите ядра изчезват, негласуващите остават голяма група, все повече хора „се оправят сами” и не виждат връзка между собственото си ежедневие и политиката. Просто електоралната подкрепа вече се набавя чрез бизнес планове, а не партийно-организационна и политическа работа. Лобистките интереси и европейското законодателство изместват необходимостта от работещ Парламент и „пишат” необходимите законови текстове, за да продължат да функционира на някакво ниво държава и икономика. Липсата на смислен политически дебат не носи цена, която притеснява актуалната „политическа класа”. Нейното нежелание да излезе от състоянието на постоянно проблематизиране на политическите факти е все повече обвързано с желанието й да превърне политическото участие в еднократна бизнес трансакция.
Политическият факт е условието, без което не може. Неговата подмяна от различни и безбройни ПР-ски тези, контратези, твърдения започват да затрудняват самия разговор и мислене за политика. След като постепенно видяхме отказите от изграждане на добре работещи Парламент, партии, политическа култура сме изправени пред нова опасност. Тя е да загубим и фактическите ориентири, които ни позволяват въобще да мислим и говорим смислено и подредено за политиката и управлението в България. Свирепото, безогледно и шумно обстрелване и „пакетиране” на всяко събитие заплашва в крайна сметка да донесе безмълвие и трайна неспособност за демократична политика.
Текстът е публикуван във вестник "Политика"
Владимир Шопов е основател и управляващ партньор на Sophia Analytica. Някои от предходните му позиции включват: мениджър (политически и социални изследвания), Алфа рисърч (2006-2008), съветник по въпросите на ЕС, Британско посолство, София (2002-2003) и съветник в Мисията на България към ЕС (1999-2001). Бил е редовен преподавател по сравнителна политология в СУ (2004-2005). Преподава и в Дипломатическия инстутит към МВнР. Владимир Шопов има магистърска степен по политология от СУ „Св.Климент Охридски” и по сравнителна политология от Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в Оксфордския университет, Лондонския университет, Новото училище за социални изследвания, Ню Йорк, САЩ и Калифорнийския университет в Сонома, САЩ.
