Прочетен: 6250 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 16.10.2008 08:24
Свръхголямото изборно мнозинство от 1997 година е сред най-големите проклятия на десницата в България. Изградено от паниката на последния социалистически провал, за много то създаваше едновременно две перспективи. Първата бе към миналото, което приключваше с нетърпеливо очакваната поява на гражданско общество. Втората бе към бъдещето, което изглеждаше осигурено чрез гарантираното доверие, с което това мнозинство ще гледа към своите политически спасители. И двете се оказаха нереалистични. Те допълнително затвърдиха усещането у десницата, че историята е на нейна страна, а историческите криволичения само забавят нейния триумф. Нестихващата, самовглъбена вътрешна битка за наследството допълнителна запрати демократичната десница на ръба на електоралното крушение, където тя се намира в момента.
Парадоксално е, но много от нейните проблеми идват от провал в разбирането и поведението спрямо ключови ориентири като пазарното и гражданското. Като начало десницата продължава да има неизяснено отношение към пазарното. Част от причината е в голямото предимство, което комунистическите елити имаха по време на целия преход. Ако към това добавим сериозната криминализация на процеса на смяна на собствеността и закъсналото и относително слабо присъствие на западни мултинационални корпорации се получава пазарна среда, която много се отклонява от оптимистичните очаквания в началото на 90-те. Тази картина изкуши много от десните политици да започнат да използват пазарното като обект на културна критика, като елемент от „големия план” за овладяване на прехода от опонента. Постепенно това поведение стигна до такива измерения, че позволи на друга партия /НДСВ/ да придърпа дневния ред на стопанските реформи. Присъствието на силни червени лобита в икономиката в такава степен повлия върху мисленето на управлението на СДС в периода 1997-2001 година, че го изкуши да поеме курс на поведение, който силно подкопа неговия морален авторитет. Вариантът бърза и мащабна либерализация наистина щеше да укрепи много от позициите на този червен капитал, но и да „отпуши” възможностите за правене на бизнес, да освоводи максимално полета за предприемачество, от които да се роди „икономическата база” на дясното. Това не се случи и вместо подобна, по-дългосрочна стратегия тогавашното управление на СДС реши ускорено да си създаде свои икономически елити, с което постепенно загуби голяма част от своя морален авторитет. В значителнан степен тази нагласа продължава да живее и днес, въпреки усилията на новото ръководство на СДС да върне икономически либерализъм в своето поведение и програма.
Десните партии продължават да са в клопката и на още едно от най-устойчивите неточни очаквания. То е свързано с появата на гражданското общество като поредица от героични морални бунтове или като широко социално движение. За гражданското в България продължава да се пише и говори, сякаш ще се появи под формата на няколко героични, радикални протести, от които да потече неудържима морална енергия. Това очакване черпи своите примери от дисидентските биографии на знакови фигури на анти-комунистическата опозиция в Централна Европа през 50-те и 60-те години на миналия век. Така гражданското винаги се възприема като драматична опозиция срещу властта и управлението, мащабна по своя замах и цели, достойна за битката срещу системата. Другото очакване е за появата му като голямо социално движение, което да помете ориенталската политическа култура, в която пребивава българското общество. С други думи, очаква се създаването на някакъв нов, голям субект, който да притежава морална сила, способна да размести радикално всичко около нас. Тези две възприятия имат своите основания, но приети твърди буквалистично пречат на реалистичното политическо възприятие. Големите индивидуални бунтове се случват в дълбоко репресивни системи, а не в общества с разпознаваема степен на свобода. Гражданското поведение много рядко и за кратко се концентрира в големи социални движения и то най-вече по конкретни поводи. В повечето случаи, то е факт под формата на малки, разпръснати организации, които просто се опитват да решат някакви проблеми без да правят някакви грандиозни морални заявки. Също така, гражданското поведение не е контрапункт на защитата на някакви конкретни интереси. Напълно нереалистично е да мислим, че защитата на гражданска кауза трябва докрай да отговаря на някакви непостижими морални норми.
Един от най-тежките провали на десницата, обаче, е чисто институционално-партийния. Излизането от властта през 2001 година постави СДС в трудната ситуация да се справя с вътрешна и идейна криза, която в България по правило приключва с разцепления. Изправена срещу монолитни като структура опоненти, десницата така и не успя да управлява успешно нуждата от собствена промяна. Претендирайки да управлява прехода в страната, тя не успя да се справи с нуждата от такъв в собствената си партия. Вместо да промени своя управленски състав, идейна основа и политическо поведение, тя поведе битка със себе си. Създаването на ДСБ, ССД и поредица от други малки партии вместо да насочи погледа към променящото се българско общество го фиксира върху груповите различия на все по-изолираща се прослойка. Самозатварянето на десницата я постави в ситуация, при която представители на новите поколения и хората поели риска на промяна просто не присъстват в тези партии. Постепенно за десните партии политическата професионализация стана за сметка на социалната чувствителност и търпимост.
Напълно естествено е на тези неточни представи да съответстват и остарели форми на поведение и протест. Липсата на достатъчно разбиране за социалните промени и на воля за промяна на досегашното политическо поведение водят до повторение на опозиционни ходове от отминали времена. Вместо да разговарят с различните работодателски организации, десните започнаха да си говорят с профсъюзите, които освен вече силно непредставителни едва ли могат да бъдат считани за най-предпочитан партньор на дясно-реформаторска политика. Стоящи все още в очакване на голямата гражданска вълна, те не могат да видят постоянно нарастващия брой малки групи от активни хора, борещи се своите права, правещи опити да застанат срещу многото безобразия на властта. Политическото удобство наистина предпочита разговор с големите, но отдръпването от електоралната пропаст предполага много по-активно поведение към малките острови на гражданско поведение. Да вземем произволно здравеопазването. Връщането на политическата тежест много повече предполага разговори и диалог с организации като тези, които защитават правата на пациентите, хората с редки заболявания и т.н.. Там могат да бъдат чути тежките оценки за настоящето, практически, буквално изстрадани предложения за промяна. В крайна сметка, там са и местата, където могат да започнат усилията за единствената възможна политически печеливша стратегия на десните в България.
Трудната задача по разбирането и намирането на път към най-динамичната и променяща се част от българското общество си остава основна именно за десните партии в България. Другите основни партии в много по-голяма степен разчитат на самозатворени общности, създадени или заварени от промените в страната. Отвореността към активните, динамичните, предприемчиви хора на прехода е сред най-значимите политически ресурси на десницата. Тя не можеше да разчита на стартовите предимства на БСП, нито на груповата консолидация на ДПС. Има няколко неща, които нейното политическо оцеляване предполагат. Първото е отваряне към промененото българско общество и намирането на нови и гъвкави начини за разговор с него. Това предполага много по-голяма активност и чуваемост за проблемите, така както те изглеждат през погледа на активните българи. Второто е генерационно отваряне към тях. Много от тези хора няма да гласуват за дясна партия, докато не видят лица от своето поколение сред ръководствата. Третото е вече банално, но все така валидно и включва прекратяването на тази фиксация върху собственото минало. Неслучването на тези неща ще постави изборния край на десницата на прехода. Това би имало някакъв исторически смисъл, ако лявото политическо поле не продължаваше в такава степен да поставя под съмнение много от крехките постижения на изминалите 20-тина години.
Текстът е публикуван във вестник "Монитор"Полет на въображението или разказ по кар...
За независимостта и въображението на про...
16.10.2008 11:25
Според мен пропускате едно нещо. Целият крах на десницата в България се дължи на това, че тя беше изкуствено създадена с неподходящи хора. Разбира се хората няма какво да ги виним при положение, че до голяма степен това е нивото и качеството на ресурса (човешкия), с който разполагаме като нация.
СДС и производните му страдаха (страдат) от същите проблеми, от които и всички други български партии, включително БСП - а именно липсата на ценности и НАЙ-ВЕЧЕ липсата на разбиране за това колко е важно демократичното управление на една такава група, заради спогодяването на различни интереси, което да я предпази от разпад и деление.
В самата СДС нямаше демокрация и съответно партията се разпадна след като изпадна от власт. Видяхме го и с НДСВ и в ДСБ сега. Ще се случи (най-вероятно) и в БСП.
Иначе много ми хареса частта от анализа, посветена на гражданското общество и ГРЕШНОТО разбиране какво трябва да е то.
25.05.2011 05:28
25.05.2011 14:48
25.05.2011 15:30
25.05.2011 20:20
26.05.2011 13:21
26.05.2011 18:41
26.05.2011 19:11
28.05.2011 17:21
28.05.2011 19:15
31.05.2011 19:08