Един от най-сигурните индикатори за задълбочаваща се криза в управлението идва с момента, в който БСП започне да прилича много повече на сбор от няколко групички, отколкото на единен политически субект. От това не следва, че тя ще се самовзриви и изостави управлението, а че вътре в нея започва битката за определяне на наследството на провала и препозиционирането, свързано с него. В резултат на този процес, България вече има шесторна коалиция. До ДПС и НДСВ продължава да стои БСП, която все повече прилича на политическо тяло, което просто удържа на едно място отделните групи в нея. Към партиите в управлението като отделни играчи можем да видим поне три такива групи: тази на премиера, на президента и на неокомунистите. Тяхното активизиране задълбочава парализата на управлението, а дълбочината на изборния срив след последните провали може да сложи начало и на разпад на коалицията.
Всъщност през годините БСП функционира по своя собствена вътрешно-коалиционна формула. Нейните относителни тежести се променят през годините, но политическите практики в рамките на това правителство са отдавна отработени във вътрешния живот на партията. Политическият пат е добре познато състояние за нея и тя си има съответните механизми за справяне с него. Най-важният е просто да бъде осигурено пространство, в което отделните групи да проектират и запазват своите различия, но като съхраняват общия партиен „покрив”. Като повечето големи партии, в нея винаги функционират поне няколко центрове на власт, макар те да не са винаги особено активни и да са принудени да се съобразяват с местната тежест на различни фигури вътре в нея. Независимо от настойчивата реторика за обратното в момента тези центрове започват активно да се препозиционират, макар все още да няма пълна яснота за размера на електоралните загуби на европровалите.
Фигурата на премиера в подобни ситуации изпълнява функцията на пресечна точка на съставните елементи, които като цяло са извън неговия контрол. В случая със Сергей Станишев видяхме изграждането на известна автономия през годините, но тя сега е още по-трудна за реализиране, поради нарастващите атаки към правителството от все повече посоки. Вместо да размества уверено фигурите, той сега предпочита да задържи представителите на другите центрове на властта, за да стане напълно видим техния провал и да не им бъде позволено да отхвърлят своята отговорност за тяхното назначение. В същото време, той не може да остави това да продължи твърде дълго, защото рискува напълно да срине доверието в управлението.
Основното институционално решение на това премиерско безсилие е „байпасната” централизация, при която коалиционния пат се заобикаля чрез струпване на функции и институции в Министерски съвет. Логиката тук е, че ако даден проблем не може да бъде разрешен, защото предполага твърде сложна или просто нежелана промяна, той се „изпраща” на по-горно или най-горно ниво. Има, обаче, и втора логика. Тя е свързана с това, че самия Сергей Станишев все повече осъзнава степента, в която подобно струпване всъщност го овластява отвъд това, което самата коалиция му „отпуска”. Най-показателен пример за тези процеси е въпроса с еврофондовете и създаването на странната функция на „полуполитически” вицепремиер. Най-интересен, обаче, е казусът с ДАНС, който сякаш събира в себе си невъзможността да се свърши нещо значимо в борбата с престъпността, но и представлява чудесна възможност за премиера да акумулира такъв тип информационни и институционални ресурси, който да го направят относително самостоятелен играч. Ясно е, че подобно поведение е силно ситуационно и не е свързано със сериозни идеи за промяна на управлението на самия сектор за сигурност. Ако това бе така, то съвета за сигурност при премиера също трябваше да започне да изпълнява някакви реални функции. „Байпасна” централизация видяхме и при решаването на казуса с пътния фонд, там запазването на статуквото бе осъществено чрез разместването на институциите. Видимо е, че до края на мандата на това правителство този тип ходове на премиера ще бъдат в режим на постоянна готовност и следващи кризи ще бъдат „решавани” по този начин.
Парадоксално в случая е, че настоящия премиер де факто прави опит да укрепи своето място и статут като се връща към модел на управление от времето на ОДС. При него премиерската институция бе силна и водеща като това дълги години служеше за ядро на тезата на социалистите за настъпващия син авторитаризъм. Като политическа критика на предполагаемата свръхсила на премиера се противопоставяше колективната сила на отделната партия. На заблудата и свръхволята на един се противопоставяше мъдростта и демократичността на многото. Тази трайна митология бе дори използвана по време на последната криза, свързана с евродокладите. След няколко вълни отслабване на премиерската институция наистина си заслужава да помислим в каква степен тя трябва да бъде възстановена, за да може управлението в страната да има по-добра координация, посока и структура. В още по-широк план големия въпрос е дали въобще коалиционните правителства могат и желаят да оставят своите премиери да управляват или просто ще продължат да ги държат като необходими паравани на власт, която иначе не е в официалните институции за които гласуваме и поддържаме според формалните изисквания на конституцията. Това правителство ще ни завещае негативен отговор на този въпрос.
Текстът е публикуван във вестник "Дневник"
25.05.2011 11:04
26.05.2011 18:43
28.05.2011 16:56
31.05.2011 19:42
