Основното политическо послание на поредицата евро-доклади е вече напълно ясно. Европейският съюз де факто замразява членството на България в ЕС и на практика се оттегля. Вместо да продължи да използва обходни дипломатически маршрути като предпазни клаузи или дискретни подмятания за процедури по суспендиране на членството, ЕС направи решителен ход, с който посича българската арогантност. С очертаните мерки, съюза ще произведе един факт срещу който няма политически лек или оправдание и ще направи най-бедната си членка нетен донор още на втората година от нейното членство. Основната въпросителна, която със сигурност остава сред европейските ни партньори и няма да прочетем в докладите е дали проблемна България ще може да извърви някакъв обозрим път към нормалност. Днес имаме пред себе си провалена страна-членка.
С новия си подход на практика ЕС обръща логиката в отношенията с България. Вместо невинен до доказване на противното, новата институционална формула е обратната: виновен до доказване на противното. Това се вижда ясно в идеите на комисията по отношение на управлението на фондовете, както и в общата й оценка за отношенията между съюза и България. Десетки пъти през последните години по официален и неофициален път различни хора и на различни нива на организацията обясняваха, че същностния проблем на страната в момента е арогантността и откритото нежелание на най-високо ниво да се погледне сериозно на критиките и да се променят поне част от отблъскващите практики на злоупотреба с еврофондове и липса на реформи. Това така и не се случи. Дори си заслужава да си припомним наглия опит на бившия вътрешен министър Румен Петков да учи ЕС как точно следва да се мери корупцията и предложи съответната методология за това. Но за разлика от българските, европейските институции имат памет и логика. След очевидно предозирания кредит на доверие, който България получи през последните години дойде и момента той бъде оттеглен.
На практика с един ход ЕС поставя на карта главните основания за самото членство: солидарността, заради която всъщност са измислени тези фондове, присъединяването към Шенген и еврозоната, възможността въобще да бъде защитаван някакъв интерес в общността. Чудя се какъв може да бъде защитен в момента, по какъв начин българската дипломация може да търси съюзници за своите позиции след като репутацията на страната удари това дъно. С усмивка можем да си спомним желанията на правителството от преди година за цялостно премахване на механизма за наблюдение и контрол, за намаляване на критериите, по които биваме оценявани. Писмото на ОЛАФ е всъщност превод на думите на Жозе Барозу на единствения език, който може да разбира българския политически „елит”. Провалът на дипломатическия език е очевиден и затова европейската администрация преминава към стил „1 към 1”; еднозначност, която най-много приляга на мисловните и волеви характеристики на сегашното управление. България е на път да се самоизключи от системните предимства на членството и наистина да се превърне в учебникарски пример за това как се пропиляват такива възможности. По всички индикации следващия бюджет на ЕС за периода след 2013 година ще бъде доста по-малко щедър от настоящия. Това означава, че на практика страната ни е на път да затрие едно от наистина малкото предимства, които е получавала през последните десетилетия. Българската памет е преселена от комични оплаквания за това колко често страната ни е попадала от „погрешната страна” на историята. Сега сме на път да пропилеем сами един от малкото моменти, в които сме получили „геополитически кредит”. Той е пропилян и този провал си има своите виновници.
Градацията в дипломатическото говорене на ЕС остана неразбрана или преднамерено нечута, за да стигнем до безпрецедентния език, на които вече ни се говори. Личното и институционално безочие, с което бяха системно подминавани евро-проблемите имат своето обяснение, както в сходните социални биографии на настоящия управленски „елит” и неговите спонсори, така и в деградацията на целия политически процес. Процес, в който представата за политическа отговорност е министър разговарял с „криминалния контингент” да поеме изборната подготовка и партийно финансиране. В този смисъл, една голяма част от причините за сегашното състояние са политически и свързани с настоящото управление. В България е имало управления, които знаеха много по-добре как да общуват със своите европейски партньори и управляваха далеч по-добре. Има обща отговорност на политическата ни класа, но има и съвсем конкретна отоговорност на тези, които имат навика да докарват страната или до ръба на тежка финансова или репутационна криза. Има смисъл да си припомним и една от най-добре ПиаРиризираните тези за българския преход, а именно за принадлежността на БСП към неговия „консенсус”. Нейното безкрайно повторение притъпи реалността, че тя се „приши” към европейския дневен ред твърде късно и твърде повърхностно. Основният й „принос” е свързан с това, че все пак не успя да сътвори сегашния хаос между подписването на договора през пролетта на 2005 и началото на 2007 година. В историята и културата на тази партия има една твърде малка група от хора, които се „чувстват у дома” в Европа. Присъствието на тази група може да е достатъчно за алиби пред партията на европейските социалисти, но няма как да стигне за адекватно управление в началото на 21-и век.
В по-широк план България видимо няма политически, а може би и социален ресурс да е адекватен евро-атлантически партньор. Свободно взривяващите се снаряди на 10 км от главнокомандващия и стоящото под тях пълно управленско безхаберие и хаос правят самото говорене за членството ни в НАТО смехотворно. Сривът ни в ЕС допълва тази картина и точно илюстрира, че политическия и дипломатически таван на републиката се изчерпва с едно председателство на периферна европейска организация като ОССЕ. Фактическото замразяване на членството ни в ЕС срива всякаква репутация, която е неизменно условие за воденето на каквато и да е политика вътре в тези сериозни организации. От България в момента се очаква да мълчи и да работи, просто никой няма желание да слуша. Всички регионални претенции за лидерство става все по-нелепи, особено ако добавим към тях и последните дестинации на големите западни инвестиции. Със своя европровал страната не само няма да се възползва от сравнителните предимства на членството. Бидейки вътре в организацията този провал е още по-видим и това увеличава неговия ефект върху инвеститори и тези, които взимат решения.
В България тече тиха и неравна културна война. На нейния ежедневен фронт са изправени тези, които се опитват да спазват правилата и тези, за които те никога не са съществували; тези, които плащат данъци и очакват нещо в замяна и тези, които директно си пазаруват институции; тези, които очакват, че в българското общество има поне някаква бегла зависимост между усилие и качества и личен и семеен просперитет. За много паралелите с 1997 година са пресилени. Ако погледнем внимателно, обаче, ще видим същата социална безпомощност, която тежеше над ситуацията и тогава. Вярно е, че нейното финансово измерение направи много повече хора съпричастни, които иначе биха замълчали. Това създаде и една от най-големите илюзии за обрат в нашето общество. Сега чувството за социална безпомощност на 2008 година е предимно сред хората, които очакват нещо повече от финансова и макростабилизация на обществото. Техният брой в България остава неясен, все по-неясна изглежда и възможността те да променят кой знае какво.
По много въпроси ЕС е прилича на един от най-надеждните коалиционни партньори на българските граждани. Поредната порция доклади, обаче, ясно показва, че той прави крачка назад и няма намерение да върши тежката работа по създаването на елементарна европейска нормалност по нашите ширини. Самото българско управление замрази членството на страната. Отказът на ЕС да се превърне в тих съучастник на безобразията е всъщност политически жест. Но за отговор на въпроса дали от това все пак може и да последва нещо, което да промени страната и дали тук има някаква поне относително печеливша цивилизационна комбинация от политици, граждани и предприемачи, той просто ще застане настрана за да види.
Текстът е публикуван във вестник "Дневник"
10 ноември 2024 г.- "Земята на Бот...
© Лицата на българската новобуржоазна ин...
23.07.2008 09:55
Boyko
23.07.2008 17:23
Поздрави,
Станислав Касчийски
П.п. Блога ми е bsskg.wordpress.com
Поздрави, Владимир
23.07.2008 21:28
Поздрави,
Станислав Касчийски
Щетите за България са огромни и ще се задълбочават, ако моделът на управление не се промени из основи.
Надеждата за промяна е в ново истински демократично управление. Безспорно на това ново правителство ще предстои нелеката задача да възстанови доверието на EU към България като към партньор.
31.07.2008 12:15
Ще дам пример с пътищата - хем няма да получим пари от ЕС (или сериозна инвестиция от читав концесионер); хем ще си дадем данъците за крадците в системата на пътното (не)строителство, понеже има (безотчетен) бюджетен излишък; хем днес решават да ни вдигнат винетката!!!
За нова тарифа у нас не може да се говори, преди нещо да се построено или рехабилитирано, което ще позволи разходите за поддръжка на пътища у нас да намалеят и това съответно да намали стойността на винетката, която трябва да се плаща за преминаването по тях.
Всъщност може...
25.05.2011 04:29
25.05.2011 06:24
25.05.2011 06:44
25.05.2011 07:49
25.05.2011 10:52
25.05.2011 14:55
25.05.2011 15:28
25.05.2011 15:37
25.05.2011 20:23
26.05.2011 18:24
26.05.2011 18:27
26.05.2011 19:00
26.05.2011 19:01
26.05.2011 20:18
28.05.2011 16:38
28.05.2011 17:16
28.05.2011 17:37
28.05.2011 19:12
31.05.2011 19:26
31.05.2011 19:37
31.05.2011 19:43

