В отминалата политическа криза в Турция имаше всичко – драма в Парламента, големи демонстрации, намек за „електронен” военен преврат, конституционна криза, различни западни интервенции, ново завъртане на обичайните теории за сблъсъка между светско и ислямистко. По стандартите на изминалите десетилетия, края на „горещата фаза” на кризата отговаря на очакванията за нормална политика, за разрешаване на политически сблъсъци по силата на правилата, на диалога. Надделява интерпретацията, че постигането на съгласие за предсрочни избори и блокирането на избора на Абдула Гюл е успех за светските сили в турското общество и политическата  опозиция. Ако, обаче, се вгледаме по-задълбочено ще видим доста по-нюансирана картина.

Управляваща партия на просперитета и напредъка вкара няколко предложения за конституционни промени, които одобрени ще й дадат директна писта към пълното овладяване на политическите институции в страната. Едно от най-важните от тях е за директния избор на турския президент чрез национални избори, вместо сегашната система за избор от Парламента. Подобна промяна на пръв поглед не изглежда особено съществена, но тя би дала далеч по-голяма легитимност на президента по силата на директния мандат от избирателите. Парламентарно избраните президенти като правило имат по-ограничена възможност да играят силна роля в политическата система и са натоварени с нуждата да отчитат интересите на парламентарно представените партии. В този смисъл, президент на управляващите избран директно ще има много по-голямо влияние върху турската политика, отколкото ако той бе избран през Парламента. Нещо повече, директния избор на президент ще означава и по-силен кандидат от страна на управляващите, което отново не е от полза, както за опозицията, така и за светските среди в юго-източната ни съседка.

Погледнато по-глобално, има позитивен и негативен поглед към случилото се в страната. По силата на първия, следва да отбележим постоянно намаляващата способност на армията да се намесва в политическия процес. В това отношение, реакцията на ЕС за нейната неприемливост е най-малкото, което можехме да видим и което самия съюз най-много можеше да си позволи като се има предвид голямата чувствителност на турското обществено мнение към външни интервенции от такъв характер. Отвъд това, за всички участници в политическия процес вече стана ясно, че Турция не може да разчита толкова много на подобен механизъм за гарантиране на светския характер на държавата и самото общество би трябвало да има достатъчно енергия, за да осъществи тази задача. Предложенията за промени в конституцията също могат да бъдат причислени като подходящ начин за разрешаване на сериозни институционални проблеми. Съгласието между управляващи и опозиция за изтегляне на парламентарните избори също заслужава положителна оценка.

Съществуват, обаче, немалко доста притесняващи неща около турската политическа система и въобще начина, по който се прави политика в Турция. Като правило отношенията между цивилната власт и военните с основание продължават да бъдат основен критерий, по който се оценява развитието на демокрацията в страната. Натам е насочено и повечето внимание на анализатори, политици и дипломати. В същото време, подобно обсебване с този въпрос спомага встрани да останат други, не по-малко важни политически критерии. Един от тях, например, е безпрецедентно високия изборен праг от 10%, който е въведен в отговор на трудните, заплетени коалиции  отпреди няколко десетилетия. Подобна нагласа сама по себе си е доста странна, по простата причина, че основна функция на Парламента е да представлява разнопосочните и противостоящи си интереси, а не да ги изолира и изтласква извън законодателното тяло. Към настоящия момент, този висок праг означава, че почти половината турски избиратели са гласували за партии, които не са успели да минат този праг. С други думи, почти всеки втори не е представен в турския Парламент и спокойно може да поставя под съмнение легитимността на неговите решения. Друг притесняващ факт е пренебрежителното отношение към конституционния съд, което съвсем открито бе заявявано през цялото време на политическата криза.

Въпреки разрешаването на най-острите проблеми или тяхното частично отлагане, в Турция предстоят да бъдат намерени отговори на немалко тежки въпроси. Може би най-важния от тях е как в политиката на страната ще бъдат интегрирани хилядите, които мигрират към големите градове и имат доста по-консервативни и религиозни нагласи. До този момент светския елит на Истанбул и Анкара, ръководещ едрия бизнес и управляващ държавата и армията имаха относителен социален и демографски комфорт. Това сега се променя и от начините, по които ще протече тази трансформация ще зависи доколко Турция ще успее да създаде устойчива и реално демократична държава, в която исляма няма да бъде постоянна заплаха.