Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2007 07:41 - В клещите на агресивната бутафория
Автор: vshopov Категория: Политика   
Прочетен: 1180 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 23.04.2007 19:20


Европейският съюз на 50 години. За зряла или все още юношеска политическа възраст на проекта Обединена Европа говорим?

 

Неизбежната рестроспективност на момента на 50 годишнината изисква един по-спокоен поглед, който не е обвързан с оценката на бъдещето на съюза. От подобна гледна точка, организацията изглежда слегнала, зряла, постигнала голяма част от своите първоначални цели – поставянето на въоръжения подход извън полето на политическото въображение, създаването на общото пространство на четирите свободи, създаването на немалко политики, които отговарят на трансграничния характер на много от съвременните предизвикателства. Изключителна е ролята на съюза и при разпростирането на свободата и просперитета чрез политиката на разширяване. Но постигането на тези цели не води до някаква статика на успеха, поддържането на това състояние изисква голяма гъвкавост. Например, войната може и да не е проблем вече, но сега идват нови тотализиращи заплахи като тези, оправдавани от религиозни постулати. За да продължи да реагира адекватно на сегашните промени, ЕС ще трябва да запази неспокойното усещане, че постигнатото е обратимо, а това би било израз на зрялост.  

 

Как виждате бъдещото българско представителство в Европарламента?

 

В практиката на Европарламента не виждам да съществува някакъв идеален модел на съчетаване на национално и европейско, той е по-скоро нормативен, пожелателен. Българските депутати няма да са изключение. От една страна, ще се опитват да се впишат в парламентарните групи на европейските партии и да пазят гърба на партиите си, за които европейската легитимация продължава да има важно значение в българския контекст. От друга страна, някои от тях сигурно ще направят опит да изградят свое собствено лице и да реализират някои собствени идеи. Част от отговора на този въпрос ще дойде и когато научим самите имена на българските представители. Все пак, общото отсъствие на дебат за европейските политики и структурата на българските интереси, макар и интерпретирани през партийни позиции, ще има своето отражение. Поради краткия си престой там, някои могат да потърсят някакъв свой собствен дневен ред с поглед към редовните евро-избори през 2009 година.

 

Ранни ли са изборите за Европарламента у нас? В Румъния те ще бъдат през есента, едва след като е позволен дълбок поглед в архивите на бившата тоталитарна система.

 

Българският преход бе доминиран от нео- и пост-комунистическите стратегии на БСП. Решаващ ресурс в тази доминация бе скриването, манипулирането, полу-разкриването, пренаписването, успешното прокарване на определени интерпретации на документите на тоталитарната система. За съжаление, противопоставянето на това явление продължава да е периферно политическо занимание с особено нисък шанс за успех при това правителство. От тази гледна точка, в настоящия момент бих отделил темата за архива от темата за евро-изборите. Мандатът на Европейския Парламент изтича през 2009 година и колкото по-бързо новите депутати заемат местата си, толкова по-добре. Разликата в сложността и интензитета на работа между пред-присъединителен и след-присъединителен период е много сериозна. При избори през май, новите депутати ще имат възможност да се подготвят до есента, да направят някакви екипи и да навлязат в темите. Това е поне едно от условията те да бъдат по-полезни на българския и европейския дневен ред. Истинската битка за архивите и интерпретациите остава тук в страната и, за съжаление, нямам усещане за съществуване на воля, която да приема този въпрос като актуален, политически, а не като чисто изследователски.

 

 

В криза ли са политическите идеологии в бившите комунистически страни след края на прехода?

Мащабът на прехода частично скри от нас един феномен, развиващ се от няколко десетилетия в Западна Европа, а именно свиването на амбициите на повечето идеологически проекти, създаването на доста обхватен политически консенсус. Това скриване не важи толкова за Централна Европа, в която имаше много по-голяма очевидност за посоката на движение, отколкото в страни като нас. Въпреки всички възможни уговорки, тук, в България, преходът си имаше съвсем отчетлив идеологически облик, два лагера с различен дневен ред, с различна обществена и ресурсна сила. Вярно, това е доста едностранно доминиран преход, но в него имаше сблъсъци на идеи, въпреки големите изкушения на преразпределението в силно етатистка България. Силата на тези изкушения много често изтласква идейното измерение, а и когато елитите започнат да си приличат твърде много идва обвинението в кастовост, което допълнително изтласква готовността за идейна принадлежност.

От друга страна, голямата трудност в бившите комунистически страни сега идва от това, че вместо да влязат в заслуженото спокойствие на пост-прехода, те попадат в пълна сила в един нов преход, този към ускорена глобализация. И от един водовъртеж, попадат в следващ, без да са изживяли чувството на присъединяване към европейския mainstream. С други думи, вместо да се озоват в картата на Европа, те се озоваха в картата на света. Пост-преходните институции не се оказват готови за това, а и част от натрупаното недоволство отива по посока на отказа от идеологическа нагласа.


Какво е настоящото състояние на дясно, ляво и център в българския политически спектър?

 

Общата разпознаваемост на ляво и дясно продължава да съществува, с различни условности. Разбира се, пребиваването в опозиция позволява по-голяма систематика и внимание към собствения идеен образ, макар десницата да не се възползва в момента от това предимство. Има облик на левицата, която пази и затваря пътищата към миналото, към пазарното, към състезателното, към реформаторското. Има и облик на десницата, която изисква силно и убедително присъствие в ЕС и НАТО, продължаване на реформите в основни социални системи и данъчна политика.

 

Разбира се, има и елемент на включване на определени идеи и политики, което е следствие от различни обстоятелства извън контрола на дадената национална държава, например намаляване на ставките на директните данъци, причиняванин от глобалната конкуренция, идеята за социалното изключване, която вече е в европейски документи и норми. Това не отнема нуждата от политическо решение за тяхното включване, но освен ако не сте решили да правите съвременна автархия, трудно можете да ги игнорирате изцяло. Този процес „размива”, усложнява идейните образи, прави ги по-синкретични, но не отнема от мястото на идеите в политиката и управлението.

 

Лявото в България продължава да е водено от пасивност, да прави промени само при силен натиск и необходимост, да симулира, да задържа, вместо да търси решения. Електоралната му статика, която досега даваше спокойствие като че ли започва да се изчерпва, но това вече се компенсира с рекрутиране чрез механизмите на партията-на-власт.

 

Дясното има очевидни продължения на своя дневен ред, но страда от изчерпване на институционален и личностен ресурс за неговото развитие. То, сякаш, не иска да погледне към обществото, което най-много спомогна да създаде – с вече очертани острови на предприемачество, динамика, свобода. Поради това стои настрана и се отдалечава от властта.

 

„Центърът” в страната продължава да стои като политическа бутафория, като втори вариант на удържане на промяната, като субпродукт на социално-икономическата  коалиция на полу-реформите, на стратегията на създаване на нова конфигурация на ресурсите на късния социализъм. Жалко е, че в неговата активност бяха завлечени особено ценни ресурси за промяна в страната като този на генерационната промяна. 

 

Какво представлява тройната коалиция като хетерогенен политически актьор?

 

Чисто аналитично, аз тук не виждам коалиция, а институционална математическа механика, която просто осигурява някакво базово спазване на правилата. Смислово, коалицията би следвало да има преди всичко съдържателно измерение, а не просто единствена математическа възможност, приближаване на дневни редове, на някакви базови интуиции и идеи какво и как да правиш на власт.

 

В последно време доста се говори за ролята и функциите на съвета на лидерите на трите партии. Тезата за изместване на вземането на решения от законодателната власт съвсем не е нова в европейски контекст, „разливането” на местата на вземане на решения към изпълнителна власт, към коалиционни формати, към партийни структури е вече толкова утвърден процес, че дори ни е трудно да си представим политическите системи отпреди това. Много по-корозираща е липсата на всякакво програмно измерение на коалиционния аранжимент, има математическа формула на преразпределение на ресурси, но не и диалог и съгласие по различни управленски теми. Това допълнително вулгаризира политиката и самите очаквания относно коалицията като политическа институция.

 

Прогнози за края на мандата на тройната коалиция?

 

Универсалната преразпределителна формула предполага пълен мандат и това продължава да бъде най-вероятния сценарий. Вече е банално да се отбелязва важността на евро-фондовете за поддържане на живота на това правителство, но баналното често е и вярно. Тук случаят е такъв и то не просто от гледна точка на схемата: участие в изпълнителната власт = достъп до фондове. Има още поне две неща. Едното е натрупването на знание и експертиза по тези теми, което протича най-ефективно вътре във властта. Второто е нейното трансформиране в инфраструктура от фирми, групи хора, практики, които партиите си отглеждат и после поддържат. Целият този ресурс е изключително ценен за партийните елити.

 

Малко по-встрани, но не без значение е електоралната динамика на партиите от правителството. Тук най-важна е позицията на НДСВ и разликите в статута на отделните хора вътре в ръководството на партията. Тя наближава своя електорален санитарен минимум и може да изчезне на следващи парламентарни избори. Поведението й зависи от баланса между членовете на ръководството, които искат да кашират своите акции и вече губят дългосрочни намерения и тези, които искат да запазят своите политически акции и да останат в публичността. Надделяването на първата група може да доведе до проблеми за настоящото мнозинство.

 
Кое отличава политическата класа у нас от онези в бившите източноевропейски страни на Централна Европа и Прибалтика?

 

Ясно е, че във всички тези страни имаше ясни притежатели на стратегически ресурси в полета на комунистическите елити. Ясно е и, че навсякъде те рационално направиха опит да ги трансформират от политико – административни в икономико – социални, но ми е трудно да кажа кой в каква степен е успял. Важни са, разбира се, културните различия, но особено важна ми се вижда разликата в оценката за степента на заплаха от некомунистическото част на обществата. Тук такава заплаха не бе видяна от страна на комунистическата партия и донякъде с основание, в Централна Европа имаха исторически аргументи да очакват такава. Оттам, едните решиха да либерализират бързо, за да капитализират предимствата си, докато тук решиха да изтискват паразитно до разпад преди да тръгнат към либерализация /с помощта на конструирания „център”/. Средата, в която функционира демокрацията в Централна Европа е по-социално оформена, с определена култура на поведение, но и на въздържание, има една по-висока степен на съобразяване с базовите норми на либералната демокрация, електоралната мобилност е по-малка, а и няма съмнение, че резултатите от реформите са по-убедителни, отколкото в нашия регион.

 

 

Кога ще можем да говорим за автентични (нео-) консервативни и либерални партии в България?

 

Малко съм предпазлив, когато става дума за автентичност на българските партии. Чисто исторически, те са преди всичко потребители на политически идеи с различна степен на универсалност, родени в определени моменти на определени места. В такъв смисъл, идейна автентичност в смисъл на авторство едва ли може да се очаква. Максималното, което може да се изисква е афинитет, отношение към тези идеи, което да води до определена мотивация да мислите през дадена идейна призма, когато взимате определено политическо или управленско решение.

На едно следващо ниво е проблемът за въпросите, на които различните идеологии не могат да отговорят. Например, конкретно за консервативната претенция в България стои големия въпрос за това как модернизираш страна като нея, а запазваш необходимото етическо отношение към „естествения ред”. Тук той генерира състояния, които изискват мащабни промени, което много затруднява една консервативна нагласа. Или пък либерализмът, който изцяло приложен веднага, поне като стартова ситуация, легитимира нео- и посткомунстическите предимства. Трети проблем е поведението на „външните” дарители на идейна и политическа легитимация, а именно европейските партии. Там с голяма лекота се отдават сертификати за идеологичност, които още повече объркват картината. На фона на тази среда, трудно можем да бъдем оптимисти, има либерални и консервативни нагласи, но те са по-скоро собственост на определени хора, а не толкова на институции.

 

Прогнози за потентността на консервативните и либерални партии у нас при следващите национални парламентарни избори?

 

Първото е, че липсата на поведение, при което политическото присъствие е поне частично водено от идеи, инстуиции, проекти вече достига драматично измерение в България. Тезата за всеядния, неизбежен, единствено възможен популизъм изигра много интересна роля тук, защото в нея вече вярват всички партийни елити, оставам настрана дали има признание за това. По този начин, всяка политическа стратегия вече се прекарва през нейната рамка и публичните ползи се дефинират през нея. Противно на това, на мен ми се струва, че чисто електорално има ресурс да застанеш твърдо зад определена теза, обществено усещане, група и да го защитаваш независимо дали е популистко или не. Например, защо СДС да не излезе и да каже, че е против общата селкостопанска политика на ЕС, защото тя дава пари на ръка и то не на този на който трябва и че тези пари е по-добре да отидат за инфраструктура в селските райони? Какво ще се случи ? Селяните няма да гласуват за СДС, те отдавна не го правят. Но по такъв начин могат да привлекат хора, за които имат значение неща като обща бизнес среда, създаването на реален малък и среден бизнес, а не паразитно наливане на средства. Или да вземем пример от ДСБ. Как се оразмерява сегашния поход за харчене на бюджетния излишък за пенсии с нео-консервативната претенция. За мен лично това поведение идва от парализата на тезата за популизма. Отново, дори електорално ако погледнете, последния популистки формат на ГЕРБ не може да спечели избори. За ДПС и НДСВ въобще не говоря тук, защото при тях идейния елемент е изцяло аксесоарен и бутафорен. За мен, в популизмът има по-малък ресурс, отколкото в хората, които бяха научени да са отдалечат от политиката. Но ясно виждам политическия риск в тази теза.

 

 

Колко ЕС-присъствие в националната политика и колко национални интереси в ЕС-модела са конструктивни за двете страни на участие в него?

 

Трудно ми е да преценя еднозначно. Тази дилема ми се вижда неразрешима като еднократен проблем, защото от една страна без ЕС няма реализация на много важни политически и икономически цели, а от друга страна без защита на националните интереси няма да остане и грам легитимност за европейския проект в самите страни-членки. Все пак, настоящата архитектура, при която ЕС има толкова правомощия, колкото суверенитет отдадат страните-членки трябва да остане фундамента. Всичко друго би било в разрез с елементарни принципи на модерно политическо устройство и много бързо ще подкопае базовото съгласие относно съществуването на съюза. В този контекст е важен въпроса за по-нататъшното му разширяване, което следва да продължи, най-вече по посока на останалите страни от югоизточна Европа. Мисля, че отиването по-нататък просто ще започне да ражда норми, които са твърде общи, твърде подчинени на принципа на най-малкия общ знаменател, което не отговаря на амбицията на европейския проект. По-малко амбициозен и по-многопистов ЕС не е от интерес за страни като България, в които съюза е и фактор за промяна, за реформа.

 

Европейската конституция – има ли опасност първоначалният модел на върховния еврозакон да се превърне в митологема и остане в историята на съюза?

 

ЕС пропусна чудесен шанс да се придвижи напред, и то най-вече заради политическата мегаломания, обхванала основните автори на идеята за Конвента. Някои искаха бляскав финал на политически кариери, други искаха да „вмъкнат” федерализъм през „задната врата”. Самият избор на понятието „конституция” /”конституционен договор/ извади цялата стилистика на националната държава и фиксира параметри на дебата, които го препратиха веднага към големите въпроси на суверенитета. Митологизиране трудно ще се получи, поне в някакъв по-широк контекст, защото интерпретациите на смисъла на конституцията бяха много различни в отделните страни. В Белгия, например, си мислят, че това е просто поредна стъпка към „все по-тесен съюз”, че предстоят още такива стъпки. Великобритания, пък, си мислеше, че провежда един последен дебат за разделението на правомощията и „да” на конституцията е всъщност „не” на по-нататъшния разговор за бъдещето на Европа. За Франция и Холандия достатъчно е изписано относно техните интерпретации. За страни като България, конституцията си беше „acquis”, което надлежно следва да се прилага. Това множество от мотивации и интерпретации няма да позволи митологизация. По-вероятно е да се митологизира трудния и продължителен процес на приемането й, независимо от името.

 

Да очакваме ли увеличение на евроскептиците в ЕС, включително и в България?

 

Огромното внимание, което получава евроскептицизма в ЕС идва от социалната енергия която изразява и възможността тя да доведе до политически решения на национално и европейско ниво. В установените демокрации този процес работи относително добре и затова появата на негативни евронагласи има непосредствено значение и влияние върху съюза. В България недоволството е много по-дифузно, разхвърляно, не е вкарано в институциите. От тази гледна точка, мен повече ме притеснява една нагласа на евро-непукизъм. При него доминира просто игнорирането на европейските норми и правила, особено тези, които не водят до процедури за санкции. Притеснява ме утвърждаването на социална среда, в която публичните институции са твърде слаби и неубедени в смисъла на дадени евро-норми, а хората и фирмите селективно си избират без никаква цена кое и колко да спазват.

 

Бъдещето на обединена Европа?

 

Много често на въпросът за бъдещето на Европа се отговаря с липсата на нова голяма идея, нуждата от нея и кризата, която ще последва, ако тя не бъде сътворена. Европа няма нужда от свръхидея, в чийто заложник да се превърне. Идеите и интересите, които са я движели досега са достатъчна рамка. Пред нея все още стои голямата задача да завърши създаването на общото пространство на четирите свободи.  Тезата за нуждата от нова идея носи в себе си едно нездраво очакване за крайно състояние, към което всички трябва да вървим. Европа трябва да остане емпирична, в смисъл на отвореност към нещата, които полезно може да върши в бъдеще – заедно с НАТО да помага в противопоставянето на заплахите за нейната сигурност, да помогне за спокойното енергийно бъдеще на континента. Най-важно е да бъде запазена интуицията, че това е проект на свободата, проект, който изисква развитие, но и реформа вътре в себе си /свръхрегулация, прахосническа селскостопанска политика, лоша обща структура на разходите, малко внимание на иновациите и неформалните пречки пред четирите свободи, по-добро управление на еврофондовете от самия ЕС/. Европейският проект има вече необходимост от легитимиране чрез самите граждани, това, идващо от правителствата, от

формалната, законова рационалност не е достатъчно.




Интервю за едно чудесно електронно издание. Публикувано на  16 април 2007 година


http://www.point-of-view.org/cat2.php?id=110


Тагове:   бутафория,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vshopov
Категория: Политика
Прочетен: 479884
Постинги: 96
Коментари: 866
Гласове: 665
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол