ПОПУЛИЗЪМ В РИЗНИЦА
Владимир Шопов
В българското публично говорене през последните седмици решително се съживява тезата, че единственият останал електорален ресурс в страната е този на популизма. Всички останали групи предпочитания или вече са се разпаднали (тази на „десните” избиратели) или започват да се разпадат (тази на нео- и пост - комунистическия вот). Единственото трайно формирование е аморфната маса на „загубилите” от прехода, фрустрираните, ядосаните. Именно оттам ще продължи да идва хаотичната енергия на популистките очаквания, които единствено са в състояние да възкачват на политическия трон. Единствената задача остава на този популизъм да бъде намерена ризница.
Тази картина на политическото със сигурност има достоверност, но е твърде едномерна по отношение на точно обратния процес на усложняване на българското общество. Успоредно с формирането на група на трайно „загубилите” от промените през последните 17 години тече и процес на създаване на други групи, чиито интереси и очаквания имат по-различна структура от тази на де-класираните. Съществуват поне още две групи, които би следвало да са обект на интерес от страна на политическите партии. Едната е на, да ги наречем, „пре-класираните”, които са намерили някакъв собствен или малък групов ресурс, за да се възползват от възможностите за развитие и предприемачество през последните години. Има и друга група, предимно млади хора, които сега навлизат в социалната и икономическа среда в страната. Те не са толкова обременени от ефектите на пост-преходното „хвърляне на заровете” и влизат по-подготвени в предизвикателствата на отворената икономика и свят. Тези две групи, макар очевидно да не са мнозинство в страната, едва ли споделят популисткия арсенал на реторика и практики.
Извън тези наблюдения съществуват поне два по-трайни структурни фактора за генериране на популизъм в България. Единият е свързан не просто с „прехода към демокрация”, който наивно се считаше, че описва цялостно процеса на трансформация, в който попадна страната в края на 80-те години. Мъчителното създаване на след-социалистическата икономика веднъж размести местата на хората и вкара „социалистическия труженик” във вихъра на конкуренцията и натиска на постоянното позициониране спрямо пазарна динамика. От срива на планираната икономика изчезнаха не просто лични трудови биографии, а цели икономически сектори и ниши развивани изкуствено в затворената среда на „комунистическия блок”. По този начин бе засилено усещането за лична загуба и перспектива на много хора в страната. На всичкото отгоре в голяма степен икономическата глобализация е вече тук и тя допълнително започва да декласира тези, които не могат да развият необходимите качества, за да оцелеят в нея.
Другият фактор е свързан с трайната неспособност на политиката и управлението в страната да създаде необходимия минимум от публични блага и ползи, които да легитимират еднозначно практиките на демократичната политика. Отвъд формалното спазване на институционалните изисквания за многопартийност, свободни избори, право на сдружаване и т.н. не могат да бъдат създадени работещи, отворени, отговорни публични институции, които да осигуряват адекватен обществен ред, правосъдие, базово ниво на услуги като различните форми на осигуряване, образование. Това продължава да е една от основните причини за това много хора да предпочитат да се доверят на човек, а не на институция; на търсене на изключение, а не на доверяване на норма; на моментното, а не на устойчивото.
Все пак от тези явления не следва, че популисткото е с нас едва ли не завинаги. Подкрепата за него не се изчерпва само със своята реторика. С други думи, двама души могат да подкрепят или да харесват определен тип популистко послание и очакване, но да имат доста различни представи как то да бъде постигнато. Например, „увеличаването на доходите” за някои може да стане чрез безконтролно печатане на пари, докато за други това да е по-скоро ефект от по-ефикасно управление на публичните средства и подобрения в производителността на труда. От тази гледна точка не е правомерно да определяме популистите само според характера на заявените от тях очаквания. Нужно е много по-внимателно да видим как те си представят постигането на тези ефекти: дали чрез използването на съвременния арсенал от методи на демократично и ефективно управление или чрез примитивните преразпределителни механизми на личната власт.
Защо това е важно? Има ли въобще някакъв залог в това как бива описвана ситуацията в България? Приемането на тезата за могъщото популистко облекчава политическото усилие на публично активните. Ако само популизмът печели, то той може да бъде активиран основно чрез поредица от твърдения и поведения, с които много малко хора не биха се съгласили. Това могат да бъдат неща като обещания за повишения на доходи, громяща реторика по посока на установени политици, институции и политики, както и половинчати заявки за промяна по конкретни въпроси (предоговарянето на затварянето на 3 и 4 реактор на АЕЦ „Козлодуй”). Така определена, политическата система в България се изчерпва с овладяването и задържането на популистките нагласи. Остават встрани гражданите и групите, които или въобще не споделят такива нагласи и очаквания или пък споделят някои от тези очаквания без да са склонни да жертват постиженията на модерното управление. Остават встрани нуждите от създаване на структури, механизми, политики, които надхвърлят фигурата на водача.
Всяко популистко решение отдалечава ситуацията на изграждане на устойчиви, работещи мрежи от публични и държавни институции в страната. Най – новата заявка от подобен порядък на Бойко Борисов настойчиво бива представяна като вид „популизъм в ризница”, като някаква хитрост зад „гърба на електората”: хем му даваш удоволствието, в съучастничество, да ругае своите институции и недостатъци, хем да му отказваш нещо повече от самата популистка реторика. Това е пореден краткосрочен проект на кризисно управление на представената популистка нагласа, този път „облечена и вкарана” в по-приятелски евро-атлантически контекст. ГЕРБ сякаш се опитва да се превърне в герб на обуздания популизъм, който не носи заплахата на „Атака”. В същото време, той напълно възпроизвежда илюзорните очаквания, че между държавата и гражданина стои един индивид, че развитието е възможно с кратки формули на сложни проблеми и че публичните блага са основно продукт на великодушието и преразпределението на един благодетел.
25.05.2011 15:07
25.05.2011 20:29
26.05.2011 13:12
26.05.2011 20:00
28.05.2011 18:33
01.06.2011 13:09
