Спортното поле отдавна има малко общо с естетика, благородство, уважение към усилието и участието. Това е особено видимо при футбола, който по отношение на националните отбори вече изпълнява функцията на продължение на войната с други средства. Въпреки това, националните футболни противопоставяния си имат етичен код и при него в Европа все по-рядко можете да чуете освиркване на химн. Не и в България. Тук чудесния, звучащ като заключителен хор на опера от Верди химн на Италия бе погребан под заглушителните дюдюкания и свирки на пълния стадион и под погледа на видимо обърканите италиански футболисти. /Дискутираният инцидент с подпалването на българския флаг става след изпълнението на двата национални химна, а извършителите са вече с наказания за достъп до стадиони в Италия. Постъпи и извинение от официалните власти./

Сигурно е наивно да се търсят рационални причини, поради които това продължава да се случва в България. В конкретния случай, това е особено трудно, защото различните факти от отношенията между двете нации са по-скоро с положителен оттенък. Най-странна е двойнствеността на тази агресия, защото от една страна публиката присъства, за да „види” световния шампион и играчите „от телевизора”, а от друга, тази среща започва с открита агресия и неуважение. Докато гледах тези сцени си спомних за един наскорошен баскетболен мач между България и Сърбия в „балкански” Белград. В препълнената зала за 15 000 души, за каквато между другото от пари за тази или онази приятелска федерация у нас все не остават средства, едва няколко души понечиха за кратко да обругаят нашия химн. И това на фона на приказките за „новите варвари” на Балканите, на немалкото български политичеки решения, които спокойно биха предизвикали най-малкото раздразнение сред немалка част от сърбите.  

Не би било точно и да си помислим, че вербалната агресия принадлежи единствено на полето на квази-националистичните сблъсъци на държавните отбори. Европейският „поход” на „Левски” отпреди някалко години имаше за /краткосрочен/ резултат промяна в поведението на своята публика. За съвсем малко време загубите не предизвикваха освиркване, а окуражителни ръкопляскания; за кратко ударът 10 метра встрани от вратата изглеждаше като нелош опит за раздвижена игра, вместо нескопосан шут, заслужаващ единствено лавина от освирквания. Но само две години и един Велислав Вуцов по-късно и вече извън Шампионската лига и Купата на УЕФА, публиката на „Левски” си освирка гостуващия „Вердер” с нескрито облекчение от дългото въздържание. Отборът между другото бе дошъл по покана на българския футболен съюз и немската футболна асоциация, за да популяризира Бундеслигата и самата футболна игра и спортсменството. И мачът бе „приятелски”.

Всички тези разни случки от спорта всъщност допълват едно усещане, което е особено осезаемо в страната. Усещането е за все по-широк, задушаващ нов провинциализъм; за културна енергия, която е освободена от въздържанието на прехода, от публичния норматив за европейска съвместимост. Ако България преди години имаше енергията да направи смислено усилие да излезе от периферията, сега ясно се вижда, че направеното частично европеизиране е било с цената на страшно въздържание от автентичната колективна енергия.  Политическото дебелоочие на последните години има за своя емоционална патерица патриотарската енергия, която стои най-видимо върху лицето на самия президент. По тази причина преди няколко месеца той се озова на волейболен мач във Варна, когато в Карлово се честваше рождението на Васил Левски. Това раздвоение чудесно илюстрира степента, в която той цени републиката за сметка на неартикулираната, леко подклаждана енергия на този провинциализъм. Колкото повече глобалния свят изисква да се променяме, толкова по-дълго ние веем флага и преоткриваме непреходните ни качества, които той заплашва. Дори повечето от  завръщащите се емигранти носят основно горчивина и ускорена енергия да изживяват отново и отново „уникалния” житейски микс, който предлага забутания балкански ъгъл. В подобна среда отминаващите освирквания по адрес на световния футболен шампион може би трябва да изпратим с тайната надежда, че тази енергия ще намира своя дом предимно по трибуните на стадионите.