Личните разделителни линии обикновено остават интимни. Така и трябва да бъде, макар самото блогиране да предполага откровение, в различна степен и от различен порядък в зависимост от жителството в съответната рубрика. Малко пъти съм си позволявал да излизам от жанра, в който аз самия съм се поставил чрез нейния избор. Един от малкото поводи бе възможността да отида на концерта на Кийт Джарет във Франкфурт /двата постинга са по-долу, на страница 3./ Сега става една година от този концерт и тези дни мислено се връщам към моментите, прекарани в присъствието на виртуоза. Ще споделя една от тези мисли.

Тя идва като контраст. Ако седнете да погледате и послушате различни клипове по многото музикални канали няма как да не забележите настойчивостта, с която всъщност сте подложени на агресивни опити за изкушение. Поп музиката ви се предлага и разкрива, не проявява никакъв интерес към вас извън мимилетната пасивна съвместност на изпълнител и слушател. Не се интересува от вашето отношение към нещата извън потока от визия и звук, който отнема около три минути. Поп албумите не формират нещо цялостно и завършено, отделните „парчета” не са част от пъзел или някаква по-широка музикална идея, те редуват кратки находчиви мелодии без никакъв интерес към тяхното възможно развитие и потенциал. Без интерес към тяхното бъдеще.

Джарет особено ярко контрастира с тази нагласа. Той изисква внимание към собственото му минало, споделяне на неговата музикална естетика, споделяне на неговата етика на музикално създаване. Във Франкфурт прекъсна първата част на концерта няколко пъти в протест срещу непрестанния шум, идващ от публиката. Тези от нас, които бяха чели различните публикувани книги за него знаеха, че не става въпрос за удобство, а естетическо изискване, изискване за ангажимент и съавторство. Бяха и запознати с изискващото поведение на пианиста. Всъщност това е парадоксално, защото той импровизира, а по дефиниция това е мимолетно действие. То ражда музика, която единствено спомена може да задържи. На импровизацията може да се гледа като на нещо, което изисква единствено внимание. На нейната мимолетност на пръв хоглед приляга най-много липса на история, липса на отношение към минало и бъдеще. В този смисъл дори и когато не звучи в ушите ни, Джарет си остава една енигма, едно явление, което постоянно привлича и провокира мисълта и емоцията. Допирът с него остава.