След оттеглянето на различни „призраци” от европейската политическа сцена (национал-социалистически/фашистки, комунистически, националистически) дойде време и на заплахите за следващия голям враг на демокрацията – популизма. Тази диагноза кънти из конферентни зали, академични анализи, политически дискусии и си проправя път като единствено валидната за бъдещето на нашата част от континента. Заговори се за края на политическото въображение, за тиранията на популисткото мнозинство. Извън съмнение е, че все изправени пред голямо предизвикателство, но точните му параметри и последствия могат да се окажат по-краткосрочни, отколкото ни изглежда в момента.

            Традиционно, споровете за популизма опират до въпроса дали става дума за някаква отделна идеология или за непреходна популистка нагласа, която постоянно търси загубения глас на „народа” в политическото ежедневие. При първия вариант, популизма е завършена идеология, която предлага готови отговори. В нейната сърцевина е идеята за демокрация без посредници, без преводачи на „народния интерес”, без корумпирани междинни институции. „Народната воля” има ясни и прости формули за икономическите и социалните проблеми. Във втория случай, имаме по-скоро популистка нагласа, която винаги съществува под някаква форма и се активира истински, когато успее добре да „обере” надигащо се недоволство по повод на различни сериозни проблеми. В реалната политика, обаче, твърде често сме свидетели на комбинация от двете.

            Няма съмнение, че през последните години в големи части на Централна и Източна Европа има осезаемо присъствие на популистки партии. Тази популистка вълна в региона се явява второ поколение „демократично отклонение” в годините след 1989. Първото подобно „отклонение” беше в авторитарните, националистически партии и движения на Владимир Мечиар в Словакия, Ищван Чурка в Унгария, Франьо Туджман в Хърватска. Те бяха интерпретирани като заплаха за прехода и, съответно, така желаната евро-атлантическа интеграция. Макар и заплашителни, те бяха разглеждани по-скоро като продукти на трудното минало, което съответната доза свобода ще излекува. Техния произход в миналото даваше достатъчен оптимизъм за тяхното отмиране в бъдещето.

            Сегашният популистки „призрак” в сърцето на Европа е по-неочакван и по-неканен. Той идва, когато регионът трябваше да се радва на постигнатите ползи от промените и членството в клубовете на „богатите и силните”, да се е разположил удобно в историческото спокойствие на успешните преходи. Вместо това новите партньори се занимават да изследват и търпят политическата екзотика на братята на Качински, радикализацията на ФИДЕС в Унгария, новите популисти на Роберт Фико в Словакия, както и югоизточни варианти като НДСВ и ГЕРБ в България и „Велика Румъния” на север от Дунав. Нещо повече, постепенно възникна и съгласие, че това е не просто траен феномен, а структуро-определяща характеристика; с други думи, явление, което за много години напред ще определя победителите в политическия процес в региона, явление, което ще задава политико-културната среда там. Има ли наистина основание за тази позиция?

            Извън съмнение е, че съществуват немалко причини за появата на различни типове недоволство в доскорошните „отличници”. В сърцето на това недоволство е групата на „загубилите” или „недоволните” от резултатите на преходите. То има няколко измерения като първото е чисто битово и е свързано с появата на различни материални затруднения и среда, в която самите блага се постигат по-трудно (нараснали изисквания на пазара, по-голяма конкуренция, често ниска готовност за участие в новия пазар на труда и други). По-тежка е статусната загуба, нанесена на немалко членове на „гулашката” социалистическа класа и имаща свой специфичен вариант в повечето страни от региона. Тук става дума, както за откровено смъкване в социалната йерархия, така и за новооткрита несигурност, при която много хора от предходната „средна класа” просто не могат да са сигурни за точното си място в твърде подвижната и още неясна структура на обществото. На следващо място, в края на самия преход много от неговите ентусиасти откриха, че той до голяма степен е бил „договорен” и тяхното участие се е изчерпало с мълчаливото им одобрение. По този начин и доста парадоксално, плавния и малко конфликтен начин, по който започнаха промените в Централна Европа при техния край се превърна в повод за недоволство от немалко хора. Явно изисканото от тях политическо въздържание не е намерило адекватно удовлетворение.

            Може би по-важно понастоящем, обаче, е високата публична чувствителност от наблюдаването на раждането на новите елити в нашата част на Европа. По-стабилните политически системи имат комфорта да са забравили произхода на своите елити, разместванията и драмите при създаването на техните съвременни политика и икономика. Те просто черпят от легитимността, която времето им е подарила. В Централна и Източна Европа появата на „първия милион” става пред очите на демократизиращи се общества, в среда на висока нестабилност, ниска законност. Това пряко наблюдение на появата на новите елити допълнително засилва и придава особено драматичност на индивидуалните затруднения, провали, несигурност. Към този процес вече се прикача и нарастващата враждебност към някои от елементите на европеизация на бившите социалистически икономики. Такова в Централна Европа, например, е силно негативното отношение към доминиращите позиции на капитали от Германия и Австрия. Ако в началото на прехода на тези държави се гледаше като на коалиционни партньори в голямата културна общност на Mittel Europa, то сега на тях се гледа и като на агресивни, експанзиращи капиталисти.

            Ясно е, че съществуват достатъчно основания за появата и съществуването на силни популистки нагласи в страните на пост-прехода. В същото време, обаче, трудно можем да говорим за някаква неизбежност на популистки управления. Много от електоралните данни в региона показват именно това. Например, ФИДЕС в Унгария вече направи опит да спечели избори с популистка заявка през 2006 година и не успя. Знаковото популистко управление на братята Качински се срина и сериозно подкопа тезата за популистката предопределеност на Централна Европа. „Велика Румъния” претърпя провал на току-що отминалите избори за Европейски Парламент  и няма да излъчи дори един евродепутат. В Чехия популистката политика така и не успява да направи пробив. Словакия, от своя страна, успя да излъчи реформаторско правителство след Мечиар преди да се върне към настоящия, по-популистки модел.

            Мястото, което заема популизма в политиката се дължи на собствената му виталност и енергия, която черпи от големите размествания в обществата, но и от пространствата, които му оставят останалите играчи в политиката. Изграждането на широката коалиция на „нормалността и умереността”, която може да измества популистките изблици изисква, обаче, тяхното активно и ангажирано поведение, с което да се решават поне част от проблемите, които гражданите поставят. В Централна Европа този процес започна. Без подобно усилие и при нас, популизма лесно може да се превърне в трайна политическа среда, в която да продължи живеенето във „фабрики на илюзиите”, които само задълбочават проблемите и за които обяснението за новия популистки „дух на времето” е добре дошло като извинение.