Сещам се за тези толкова абстрактни въпроси все повече през последните месеци и най-вече поради все по-втрисащата неадекватност на публичното говорене и изява. И въобще какъв точно калибър на мислене и говорене „изисква” българската публичност / публика? Това, което се вижда с просто око са няколко неща. Първото е, че медиите ни са пълни с някакви хора, които са съвременен еквивалент на Стефан Цанев. Ходят, обикалят, говорят за всичко, раздават оценки, фамилиарничат, създават ежедневната медийна вихрушка, в която тъне публичността ни. Значимостта пряко зависи от честотата на изява, може да говориш пълни глупости, но си „разпознаваем”. Тази медийна среда, вместо по някаква пазарна логика да се движи от различие и разнообразие, започва изцяло да се движи от прилика и подобие. Втори елемент от картината са откровено платените реторики и рупори. През последните няколко години, например, на нещо изцяло такова приличаше „изграждането” на образа на „центристката партия” НД Симеон 2 – тези, честота на тяхната заявка, рупорите. Като това добавим и вмъкнатите от държавните „ПР-и” хора, теми и контексти, изведнъж се вижда колко малко място остава за нещо друго. Трети елемент е избуяващата „коментарна журналистика”, която преразказва това, което чува в собствените си ефири и закача към него бутафорната драма и енергия на „гражданственост” в стил „Не сте сами!”.

Сигурно това притеснение идва от някакво твърде идеализирано очакване за публичност и за нейните възможности и субекти. В някаква степен, този „пазар” с тези „потребители” си ражда такава „публична среда”. Това в известен смисъл си е вид нормалност, в която как да говориш за нещата не си е част от дневния ред и не подлежи на някакво голямо притеснение и грижа. Всичко в „три изречения”, всичко „разбираемо”, всичко „като за хората” – всичко в мъгла.